— Бавно и внимателно, стъпка по стъпка — инструктира ги Едуардо. — Дъските изглеждат кекави, но ще издържат тежестта ви. Разполагаме с шейсет секунди да го преминем — това е интервалът, през който светва прожекторът. Щом стигнете от другата страна, ще паднете на колене и ще пропълзите под прозореца на караулката.
— Правила си го и преди, нали? — попита Теди, като гласът му пресекна, когато изрече „преди“.
— Много пъти — излъга Изабел. — А щом едно момиче може да го направи, за як и мускулест пилот като теб няма да е никакъв проблем. Нали?
Той кимна.
— Абсолютно!
Изабел наблюдаваше Едуардо, докато преминаваше. Когато той стигна на отсрещната страна, тя събра мъжете. Един по един, като броеше до шейсет, тя ги пускаше да вървят по въжения мост, притаила дъх и стиснала ръце в юмруци, докато и последният летец не се озова на другия бряг.
Най-после дойде и нейният ред. Девойката отметна мократа качулка от главата си, изчака светлината да мине покрай нея и тръгна. Мостът изглеждаше нестабилен и опасен. Но той бе издържал тежестта на мъжете; щеше да издържи и нея.
Тя се вкопчи във въжетата отстрани и стъпи върху първата дъска. Мостът се разлюля около нея, наклони се наляво, сетне надясно. Тя погледна надолу и видя пенестата вода да бушува на трийсетина метра под краката ѝ. Стисна зъби и запристъпва решително напред, от дъска на дъска, докато стигна на отсрещната страна, където тутакси се свлече на колене. Лъчът на прожектора мина над главата ѝ. Тя запълзя напред към насипа, а оттам към храсталаците на отсрещния бряг, където пилотите се бяха свили на земята до Едуардо.
Едуардо ги поведе към скритата местност зад хълма, където най-сетне им позволи да поспят.
Когато слънцето отново изгря, Изабел примигна сънено.
— Тук не е зле — прошепна Тори до нея.
Изабел се огледа със замъглени очи. Намираха се в неголямо дере над черен път, скрити от малка горичка.
Едуардо им подаде вино. Усмивката му беше ярка като слънцето, греещо в очите ѝ.
— Ето там — рече той, сочейки към млада жена върху велосипед, недалеч от тях. Зад нея градът проблясваше в сиво-жълти нюанси на слънчевите лъчи; сякаш бе излязъл от детска книжка с картинки, пълен с бойници, кули с часовници и островърхи църковни камбанарии. — Алмадора ще ви заведе в консулството в Сан Себастиан.
Изабел мигом забрави за нечовешките усилия, за да се добере до тук, за страха, придружаващ я на всяка крачка.
— Благодаря ти, Едуардо.
— Следващия път няма да е толкова лесно — отвърна той.
— И сега не беше лесно — възрази тя.
— Те не ни очакваха. Но много скоро и това ще стане.
Разбира се, той беше прав. Не се бе наложило да се крият от немски патрули или да замаскират миризмите си от кучетата, а испанските часовои не бяха нащрек.
— Но когато се върнеш отново, с още пилоти, аз ще съм тук — обеща баскът.
Тя кимна в знак на благодарност и се обърна към наобиколилите я мъже, които изглеждаха не по-малко изтощени от нея.
— Хайде, мъже, да вървим.
Изабел и мъжете се заклатушкаха надолу по пътя към младата жена, която стоеше до стар ръждясал велосипед. След като се представиха с фалшивите си имена, Алмадора ги поведе през лабиринта от коларски пътища и задни алеи; изминаха километри, докато стигнаха пред голяма бежова сграда в „Парте Виехо“ — стар квартал в Сан Себастиан. Изабел чу в далечината шума на вълните, разбиващи се в дигата край морето.
— Merci — каза Изабел на момичето.
— De nada.[64]
Изабел вдигна поглед към лъскавата черна врата.
— Хайде, мъже — повика ги тя и се заизкачва по стъпалата. Щом стигна пред вратата, почука силно три пъти и натисна звънеца. — Тук съм, за да се видя с британския консул — заяви, когато на прага се появи мъж в спретнат черен костюм.
— Той очаква ли ви?
— Не.
— Мадмоазел, консулът е зает…
— Водя със себе си от Париж четирима пилоти от Кралските военновъздушни сили.
Очите на мъжа се опулиха.
Маклийш пристъпи напред.
— Лейтенант Торънс Маклийш. Кралски военновъздушни сили.
Останалите мъже последваха примера му, застанали рамо до рамо, докато се представяха.
Вратата се отвори. След няколко минути Изабел седеше върху неудобен кожен стол, срещу мъж с уморено лице, който се взираше в нея от другата страна на бюрото. Пилотите стояха мирно зад нея.
— Доведох четирима летци, чиито самолети са свалени над Париж — заяви Изабел гордо. — Потеглихме с влака на юг, после преминахме през Пиренеите…
— Вървели сте пеша?