— Е, може би „катерихме“ е по-точната дума.
— Катерили сте се в Пиренеите от Франция до Испания. — Той се облегна назад на стола. По лицето му нямаше и следа от усмивка.
— Освен това мога отново да го направя. Със засилване на бомбардировките, ще има все повече свалени летци от Кралските военновъздушни сили. За да ги спасим, ние се нуждаем от финансова помощ. Пари за дрехи, документи и храна. Както и известна сума за хората, посочени от нас, които ще ни подслоняват по пътя.
— Навярно ще се наложи да позвъните в МИ9[65] — обади се Маклийш. — Те ще платят за всичко, от което има нужда групата на Жулиет.
Мъжът поклати глава и изцъка невярващо.
— Едно момиче превежда летци през Пиренеите. Ще има ли някога край на чудесата?
Маклийш се ухили на Изабел.
— Тя наистина е чудо, сър. И аз ѝ казах същото.
Глава 20
Да ce измъкне от окупирана Франция, беше трудно и опасно. Да се върне обратно — поне за двайсетгодишно момиче със сияйна усмивка — беше лесно.
Само няколко дни след пристигането ѝ в Сан Себастиан и след безкрайни срещи и инструктажи, Изабел отново се намираше във влака за Париж, седнала на една от дървените пейки във вагона трета класа — единственото свободно място, купено почти в последния момент — и наблюдаваше как долината на Лоара се изнизва пред погледа ѝ. Вагонът беше леденостуден и наблъскан с бъбриви германци и изплашени французи и французойки, които седяха със сведени глави и сключени в скута ръце. Тя имаше в чантата си парче твърдо сирене и една ябълка, но въпреки че беше гладна — всъщност направо умираше от глад — не я отвори.
Имаше чувството, че бие на очи в протрития си кафяв панталон и старото вълнено палто. Бузите ѝ бяха загорели от вятъра, а устните — изпръхнали и сухи. Но истинските промени бяха вътре в нея. Гордостта от това, което бе извършила в Пиренеите, я бе променила, сякаш само за няколко дни бе съзряла. За пръв път в живота си знаеше точно какво иска да прави.
Изабел се бе срещнала с агент от МИ9 и официално бе разработила маршрут за бягство. Тя беше главната им свръзка — наричаха я Славея. В чантата си, скрити в подплатата, имаше сто и четиресет хиляди франка. Достатъчно, за да се уредят безопасни квартири, да се купят храна и дрехи за летците и хората, които дръзнат да ги приютят по пътя им. Тя бе уверила свръзката си Иън (с кодово име Вторник), че ще има и други пилоти. Когато изпрати кодираното съобщение до Пол — „Славеят пя“ — навярно изпита най-голямата гордост в живота си.
Комендантският част наближаваше, когато слезе на гарата в Париж. Есенният град потръпваше под студеното тъмно небе. Вятърът свиреше през голите клони на дърветата, люлееше празните кошници с цветя, къдреше платнищата на навесите пред кафенетата.
Тя се отклони от пътя си, за да мине край стария си апартамент на Авеню дьо ла Бурдоне, и докато отминаваше, почувства вълна на… предполагаше, че беше копнеж. Това бе мястото, което най-много се доближаваше до единствения дом, който някога бе имала, а не бе пристъпвала прага му — както и не беше виждала баща си — от месеци. Откакто бе положено началото на маршрута за бягство. За двамата не беше безопасно да бъдат заедно. Вместо това тя се прибра в малкия, неприветлив апартамент, който напоследък обитаваше. Маса и столове, които не бяха комплект, матрак на пода и счупена печка. Килимът миришеше на тютюна на предишния си обитател, а по стените имаше влажни петна.
Тя се спря пред входната врата и се огледа. Улицата бе тиха и тъмна. Пъхна железния ключ в ключалката и леко го завъртя. Когато чу щракването, Изабел усети опасността. Нещо не беше наред, не беше на мястото си — сянка, където не би трябвало да я има, дрънчене на метал от съседното бистро, изоставено преди месеци от собственика си.
Изабел бавно се извърна и се втренчи в тъмната и тиха улица. Невидими камиони бяха паркирани тук-там, а няколкото унили малки кафенета хвърляха триъгълници от светлина върху тротоара, на която войниците изглеждаха като слаби силуети, движещи се напред-назад. Над някога оживеното предградие тегнеше атмосфера на изоставеност.
На отсрещния тротоар уличната лампа не светеше, открояваше се като по-тъмен прорез на фона на нощта.
Той беше там. Тя го знаеше, макар че не можеше да го види.
Изабел заслиза по стъпалата, бавно, с изострени сетива, пристъпвайки предпазливо стъпка по стъпка. Беше сигурна, че чува дишането му, съвсем наблизо. Наблюдаваше я. Тя разбра инстинктивно, че я чакаше да се върне, тревожеше се.
65
Британска спецслужба, действаща през периода 1939–1945 г., чиято основна функция е била да съдейства за бягството от плен на британски военнопленници, както и на военни, оказали се в окупирана от врага територия (в частност свалени летци и военнослужещи, останали на континента след битката при Дюнкерк). — Б. пр.