Авиола мислеше за дъщеря си. И за прекрасния зет, който му се изплъзва. Няколко мига се поколеба дали трябва да хвърли последния, най-силния коз, който има в ръцете си. Най-после се реши:
— Синът на Сервий Геминий Курион изменя на своята годеница с дъщерята на императорския слуга. С проститутка от лупанар, която всеки гнусен пастир на свине можеше да си я купи…
Луций сграбчи Авиола за раменете:
— Как смееш да говориш за нея така?
Авиола с все сила на меките си мускули се изтръгна от ръцете му. Отскубна се от Луций и задъхано закрещя:
— Истина е това! Цяла Александрия е спала с нея. Най-долна проститутка е тя. Най-изпечена курва…
Луций си спомни непристойния жест на Валерия в планинската вила. Спомни си нейните изискани ласки. Но не можеше да повярва. Нахвърляше се върху Авиола, че я обижда, че лъже! Авиола се засмя:
— Искаш ли доказателства? Няма ли на хълбока си една бенка от рождение, едно мъничко черно петънце? Аха! Виждаш ли! И аз съм я имал. Няколко пъти. В александрийския лупанар за един аурей…
Ръцете на Луций се отпуснаха. Авиола не лъжеше. Представяше си Валерия в ръцете на Авиола. Неговото тщеславие и патрицианска гордост бяха смъртно ранени. Той, благородникът, се е оставил да го измами една опитна проститутка!
Копнежът по Валерия мигновено се промени в ненавист. Колко чиста и блестяща е Торквата в сравнение с нея! Пламна от неудържим порив да види бледото момиче. Поне да го зърне. И то веднага, още днес, за да заличи в себе си образа на тази мръсотия!
Сервий бе доволен от развръзката. Вживяваше се в чувствата на сина си. Видя в очите му обидата и ненавистта. „Това е добре. Ще бъде наш. Пак ще бъде мой.“ Но го измъчваше позорът на сина му пред този дебелак. Стана от креслото си и се изправи строг и самоуверен пред Авиола:
— Преди малко Улпий попита кой е уговорил Макрон да разреши парада на сирийския легион, който след това ще изиграе главната роля в нашия заговор. Луций постигна това. И глупакът би се досетил какви доводи има моят син, за да се среща с дъщерята на Макрон. И тъпакът би разбрал колко важно е за нас да проникнем в плановете на Макрон. Ти не разбираш ли това?
Авиола не бе психолог. Обяснението на Сервий звучете убедително. Дебелакът мигаше с малките си очички — неуверен, разколебан.
Сервий набързо се сбогува. Влязоха със сина си в лектиката, робите ги понесоха. И двамата мълчаха. През целия път не се погледнаха, не си казаха нито дума.
Стените на сенаторския таблиниум бяха от зеленикав мрамор, завесите — жълти със зелени хоризонтални ивици. Зелени вълни, една над друга, леко олюлявани от топлия въздух. При оскъдната дневна светлина зеленото и жълтото придаваха синкав оттенък на лицата.
И лицето на Сервий е синкавобледо. Днешният ден е най-нещастният в живота му, dies nefastissimus не може да си спомни друг такъв ден. Нито пък може да очаква по-страшен занапред. Дори смъртния си час не би могъл да сравни с разочарованието от сина си! Та Сервий най-много от всичко на този свят обичаше републиката и Луций. По-точно казано, макар и публично да не си го признаваше: Луций и републиката. Той винаги тайно се е възхищавал от Улпий, който при всички обстоятелства и над всичко поставя републиката. Обичта на Сервий към сина му бе дълбока, гореща, вярваше в него, той бе най-голямата му надежда.
Пръстите на Сервий треперят, треперят и устните му от болка и възмущение. Това, което Авиола разкри, е тежък удар за него. Но старият воин събра сили за борба. Няма да им даде сина си! Трябва, трябва да го спаси, трябва да го върне обратно в честния път!
Сенаторът седна в креслото, а Луций настани срещу себе си. Възхищаваше се от неговата мъжка красота и зрелост и така силно се вълнуваше, че не знаеше как да започне. Реши да не пророни нито дума за дъщерята на Макрон.
Очите му блуждаеха по зелените вълни, мислите му го връщаха към младежките години на Луций и той говореше с леко разчувствуван и малко гневен тон. Със Старческа педантичност припомняше отколешни случки, когато съвсем малкият Луций, се е държал достойно за рода си, който винаги е бил сред елита на популарите256. Още като юноша е бил честен, верен, надежден. Още оттогава е притежавал тези три основни качества на истинския римлянин. Образът на Катон Утически, този съвършен, без нито едно петно образ — заблестя пред Луций за хиляден път в славословията на баща му.
Луций поглеждаше от време на време баща си: бледният цвят на лицето му подчертаваше неговата величественост. Изисканите жестове засилваха патетичната реч.
Когато погледите им се срещаха, синът свеждаше очи. Чувствуваше как кръвта пулсира в ушите му, как не може вече да възприема еднообразието на тези познати, толкова пъти слушани слова. Те го дразнеха, нервираха. Струваше му се, че гласът на баща му сивее, звучи пресипнало. Сервий превъзнасяше старата римска република, превръщаше я в чудо на чудесата.