Луций не се удържа и извика:
— Кой от нас, кой от вас помни републиката? Нейните грешки, нейните несправедливости, проскрипциите257 на гражданите…
Движението на бащината му ръка го накара да млъкне.
— Проскрипции извършваха диктаторите. Самодържавниците като императора. Добре знаеш това!
И Сервий продължи да говори страстно, настойчиво, повишавайки глас. Гръмките слова, възхваляващи делата на консулите и сенаторите, славата на републиката все повече и повече разгневяваха Луций. Той често бе разговарял със своя учител Сенека за държавните системи в Азия, Африка и Европа. Сенека твърдеше, че републиката е възможна и добра само в малките градове-държавици, както например в Гърция. В огромната империя според него има други условия; тя може да се управлява единствено от силната ръка на просветен владетел-монарх, а не от шестстотин души — сената и двамата консули. И сега Луций осъзнаваше, че Сенека е бил прав. Баща му бе един нереален романтик и неговите фанатични речи за възвръщане на републиката звучаха детински наивно. В днешно време републиката е нещо остаряло, убеждаваше се все повече Луций, но не се осмеляваше да каже това веднага. Едва когато баща му съвсем се увлече, настоявайки на своето, не се овладя и сподели мнението на Сенека, с което и той бе съгласен.
Сервий се разсърди. Вместо доказателства от устата му отново се посипаха гръмки слова и патриотични фрази. Луций възразяваше. Чувствуваше, че заговорът застрашава неговата кариера, която е съвсем близка и реална. И в такъв момент трябва да рискува главата си заради една безумна и романтична идея?! Егоизмът и тщеславието му се развихриха:
— Нима всеки заговор не е бивал разкрит и потопен в кръвта на заговорниците? И при това са ги подготвяли хора силни и ловки като Сеян!
— Моят син е страхливец! — извика сенаторът.
— Не съм страхливец. Но не искам да си копая гроба заради алчността на няколко пиявици…
— Луций!
— Да, знам — продължаваше Луций страстно, — ти и Улпий сте честни хора. Велики римляни. Но нима не чу преди малко как тези вампири се нахвърляха един върху друг за плячката, която още нямат в ръцете си? Нима Авиола, Пизон, Вилан, Даркон, Бибиен, нима тези хиени искат републиката заради самата нея? Заради сената и римския народ? Заради себе си я искат! Мечтаят за безчетни богатства и за още нещо: никой да не им пречи така да се разпореждат в сената, че легално да ограбват държавата. Такава е тяхната любов към Рим! Това е техният патриотизъм! Дори увеличаването на състоянието им според техния хищен закон е за благото на родината! Дребният търговец, спечелил пет хиляди сестерции за една година, е мръсник; Авиола, който на един път глътва двадесет милиона, е многоуважаван мъж! Позор! И с такива подли хора си се съюзил ти — честният и мъдрият, — с такива хищници искаш да сринеш империята?
На Сервий му притъмня пред очите. Той се овладя със силата на волята си, впери поглед в очите на сина си и заговори надменно, хладно, делово, като човек опитен, поучаващ неопитно момче:
— Правилно каза: честен и мъдър. Като честен човек, аз искам да постигна това, което смятам за най-добро: републиката! Дори да загина за нея. Като човек мъдър, знам, че мога да постигна това само с помощта на определени хора. Дори тези хора да имат каквито и да било лични цели, в този момент те са ни нужни. А след това… след това едва ли ще са необходими. Аз бих бил лош стратег, ако не разбирах това. Надявах се, че синът ми ще бъде по-прозорлив.
Луций отрезвя от наставническия тон на баща си. Порази го неговата увереност в победата на заговорниците. Наведе глава, млъкна.
Сенаторът усети, че е покорил сина си. Довърши с тон, от който всяка дума звучеше като заповед:
— Моят син няма да се продаде на узурпатора. Няма да измени на републиката и на родовата си чест заради един златен венец. Аз вярвам в това.
При думата „продаде“ Луций трепна. Почувствува как в ледените думи кърви бащината му любов към него. Не бе съгласен, но не каза нито дума повече. Наведе още по-ниско глава и продължи да мълчи.
Старикът си обясни посвоему мълчанието на сина си: „Съгласен е. Подчинява се. Мой е! Наш е!“
Прегърна горещо Луций, но младият мъж почувствува, че разстоянието между тях се превърна в пропаст.
Авиола се олюляваше на плоските си ходила към своя дворец. Като пъхтеше и дишаше тежко, той влезе в огрения от слънцето перистил. Тук стоеше Торквата, опряла чело о коленете на мраморната Афродита, прегръщаше краката на богинята и по бялото й лице течаха сълзи:
257