Крайчетата на дългите й коси го гъделичкаха по устата, той вдъхваше техния аромат.
— Тогава бях още съвсем глупаво момиче, шестнайсетгодишна глупачка, но онази вечер се връщах у дома като сляпа и глуха, с една-единствена мисъл в главата. Да бъда по-близо до теб и да направя нещо… за да ме забележиш… И така избягах в Рим и започнах да танцувам…
Той слушаше трогнат тази простичка изповед, после силно прегърна девойката през мъничките й раменна и започна да я целува по очите и устата.
— Вече не бих могла да живея без теб, Фабий.
Тя се притисна до него:
— Страх ме е малко за теб… Но важното е, че си тук и вече никъде няма да ходиш, няма да те пусна.
Квирина милваше любимия си по лицето и косите; върху устните си и в крайчетата на пръстите си усещаше как се разлива нежност, а в сърцето — блаженство. Каза тихо и радостно:
— Никога, никога не съм била толкова щастлива, както днес, мой мили. — И след малко добави замечтано: — Вземи ме пак на ръце, отнеси ме на кораба, който ще отплува далеко, на някой зелен остров без хора, където ще има само прекрасни цветя и пъстри птици… и ние двамата. Това ще бъде Островът на щастието. Ти, аз и никой друг. Самички. Винаги само двамата, искаш ли?
Фабий зарови пръсти в черната й грива, целуваше я по устата, смееше се и страстно и шепнеше между целувките:
— Този Остров на щастието ще си го направим тук, моето момиче. Тук. У дома. В нашата родина. Щом те имам теб и моето изкуство — аз съм господар на света! Какво е императорът в сравнение с мен!
Тя впери очи в него и повтори:
— Какво е императорът в сравнение с теб… — Но след малко замислено добави: — Императора никой не го обича, а теб те обичат толкова хора!
Фабий скочи и хвана девойката за ръката:
— И за тези хора днес ще играем! Хайде!
На уплашения й поглед той отговори малко предизвикателно и раздразнено:
— Все да се страхувам? Все да се крия из храстите? Аз не мога така!
— Виното говори в теб, мили мой — каза тя усмирително. — Не се перчи толкоз…
Той безгрижно махна ръка:
— „Щастието върви със смелите!“ — казва Вергилий. Да вървим!
Фабий поведе Квирина към светлинките на домовете. Глиненото шише от виното остана да лежи върху разровения пясък.
Моряшката песен току-що бе дозвучала, когато в таверната влезе висок мъж, а подир него — безшумно с босите си крака се промъкна малко, крехко създание, цялото увито в наметало, само черните му очи се кокореха боязливо и тревожно.
Мъжът поглади дългата си, тясна брада и забоботи на латински с чуждестранен акцент:
— Salvete272, господари на морето, Нептунови братя! Отдалеч идвам, владетел на безкрайни земи, днес пътник-пешеходец, комуто жестоките хора на вашата земя, близо до този град, който се наричал Остия, откраднаха конете, магаретата и мулетата, колите със скъпа стока и драгоценни дарове. Съблякоха ми прелестните дрехи. Робите ми освободиха, а мене самия и това нищожество оставиха на произвола на съдбата. Искам да издействувам признаване на правото си, граждани! Къде са въоръжените стражи на вашия ред, за да ми възвърнат с твърдата си ръка това, което ми принадлежи?
Рибарите бяха вече достатъчно на градус, но все пак схванаха смисъла на думите му. Я виж ти каква работа е станала! Това здравата ще размърда спокойната дрямка на Остия. Съчувствено се обърнаха към чужденеца:
— И откъде идете, благородни чужденецо?
— От делтата на Нил, граждани.
— А какъв е този вързоп дрипи тука?
— Това е жива жертва на великата Изида. Поради това идва с мен във Вечния град.
— Момче или момиче?
— И едното, и другото, уважаеми. Заради греховете на дедите си ще свърши на кладата…
— Пфуй, какви нрави! Срама си нямаш!
— Срам, драги мой, това е странна дума. Ние, властвуващите хора, не признаваме тази дума. Може би само нищожният плебс се кичи с това качество. Защо ни е на нас, богатите, срамът? Това, което искаме ние — е законът, а всяко свое желание си плащаме със злато.
— А ти… ти имаш ли… злато, човече? — запелтечи Октав Глупака и замъглените му очи блеснаха алчно.
— Две бъчви злато ми задигнаха. Искам да си върна своето. Е, къде е стражата ви?
— О, драги чужденецо, напразни са усилията ви! Нашите вигили се накъркаха здравата по волята на Бакх и отдавна хъркат в канавката край пътя. Тях вече и гръм не може да ги пробуди!