— Ти ли си артистът Фабий Скавър?
— Аз съм.
— По заповед на императора те арестувам. Тръгвай с нас!
Квирина се разплака. Скочи към Фабий, сякаш искаше да го запази с мъничкото си тяло. Върху лицето на Фабий не трепна нито едно мускулче. Само в очите му проблесна уплаха, само тялото му се наклони напред — като див звяр, готов да скочи. Но след миг отново изправи снага и каза:
— Тръгвам.
Той прегърна Квирина и чу как лудо бие сърцето й.
— Не ме забравяй, мила моя!
Насила ги отделиха един от друг.
Заобиколиха го тела в железни брони и го поведоха навън към конете.
Уплашените рибари изтичаха подир тях с викове и проклятия.
След малко се чуваше само тропотът от конски копита и трепкаше чезнещата в далечината факла, която подобно на рижа лисица потъваше с плячката си в нощта.
29
Над остров Капри се е надвесило звездното небе. Вечерта преминава в нощ, но императорът все още не спи. Седи в таблина над дъсчиците си и пресмята. Неговият фиск273 съдържа повече от 2700 милиона сестерции. Той не спестява от алчност за богатство, както го упрекват римските богаташи. Спестява, за да има в случай на нужда: ако например избухне епидемия, ако земетресение разруши градовете или пък се окажат във финансова криза, както беше преди четири години и тогава Тиберий отдели сто милиона сестерции. Но главно спестява за в случай на война, макар да й се противопоставя с все сили. Армията е скъпо нещо. Всеки войник отнема от хляба на мирните граждани и поради това той поскъпва. Не друг изход няма. Властта се крепи на армията, разсъждава Тиберий. Макрон е невежа, но разбира що е армия. Изкупвачите на данъци в провинциите ще предадат през тази година в ерариума274 и фиска толкова и толкова милиона сестерции, хазната ще набъбне и ще бъде готова.
Робът съобщи, че остават два часа до полунощ.
Буден ли е императорът, трябва да бъдат на крак и слугите. По терасите на летния дворец, „Юпитер“ седят императорските роби. По-голямата част от тях са заобиколили освобожденеца на Тиберий — номенклатора Ретул. Те чакат напрегнато. Тази нощ ще доведат при императора любимия артист на римляните Фабий Скавър. Какво ще стане с него, когато изгрее слънцето? Всички вече знаят: подстрекавал е народа, а това се наказва като най-тежко престъпление. Някои роби бяха виждали Фабий да играе по улиците, преди да дойдат по заповед на Макрон на Капри. Старият номенклатор Ретул го бе виждал многократно:
— Според мен Фабий си го бива. Не се страхува да каже това, което мисли. Хората не дават да се изрече лоша дума за него и ако не се върне оттук, иди гледай каква патърдия ще се дигне в Рим.
Робите, приклекнали по навик, както правеха след работа, слушаха и чакаха. А в това време долу към моста на пристанището се приближи лека либурнийска275 бирема276. Малка група тръгна по стръмния път нагоре. Осем факли, осем мъжаги като скали, избрани от преторианската стража, водеха Фабий с вързани ръце. Четирима мъже отзад, четирима — отпред. По средата Фабий и на крачка зад него — центурионът Камилий. Вървят бавно по стръмния път към императорската вила. Камилий през целия път от Остия насам мълчаливо наблюдаваше артиста. Но не с очи на преследвач, а с явно съжаление. Той също го знаеше, също го беше виждал много пъти, също многократно бе аплодирал неговите остроумия и акробатични номера. Жалко за такъв човек. Четири факли отпред, четири отзад и след малко те ще стигнат до скалистите зъбери над морето. Фабий върви механично. Камилий, задъхан от гнетящите го мисли, изостава все повече и повече зад него.
— Почакай, Фабий, не бързай толкоз — каза полугласно центурионът. — Там, горе, нищо хубаво не те чака.
Фабий забави ход и попита тихо, без да се обръща:
— Ти знаеш ли какво ме очаква?
Камилий задиша още по-тежко. И избухна грубо:
— Какво, какво?! Защо питаш така глупаво? Трябва ли да се говори за такова нещо?
— Каквото трябва да стане, ще стане — каза Фабий.
Подир него се разнася задъханият глас на центуриона:
— Ще стане: Ами ако наистина стане? Бунтарите ги мъчат, часове наред одират фаши от тялото им, часове наред, докато… разбираш ли?
Фабий потрепера:
— Разбирам.
Камилий шепнеше:
— След малко стигаме до кръстопътя. Ние ще вървим направо, но пътят вдясно води при скалите над морето. Само на няколко крачки е. Оттам хвърлят… е, знаеш кои. Ако избързаш, веднага си там. Аз ще позадържа момчетата, а ти скачай… и край, поне без мъчения.
Фабий закрачи още по-бавно.
— Защо ми предлагаш такова нещо, човече? Та нали си залагаш главата?