Центурионът се обърка:
— Ами… така… — И грубо добави: — Какво ме разпитваш? — И изрече още по-настойчиво: — Кажи, искаш ли?
Фабий мълча известно време, после дълбоко въздъхна:
— Не искам, драги мой. Да става, каквото трябва да стане. Но благодаря ти за грижата. Как се казваш? Камилий? Добре. Слушай, Камилий, когато идеш в Рим, отбий се отвъд Тибър. Попитай за моя баща Скавър. Той ще ти покаже къде живее моето момиче. Квирина се казва. Запомни името й! Квирина. Дай й от мен този пръстен. Подари ми го тетрархът277 в Антиохия. Хубав е, злато с ахат, като очите й. Нека й остане за спомен от мен. И я поздрави от мен. И баща ми поздрави.
— Ще предам и ще кажа… — заеквайки, проговори центурионът.
Фабий протегна към него вързаните си ръце и Камилий несръчно свали пръстена, преструвайки се, че гледа възлите на въжето.
— Жалко, че нямам още един за теб. Та да се напиеш за мен… в моя памет…
— Ти за какъв ме мислиш, артисте? Да пия за такова нещо? Сега не му е времето за шеги! — каза обидено Камилий.
— Кой е? — обади се глас в тъмното.
Пред тях светнаха факли. Великанските фигури на германската стража стояха под пламъците.
— Центурион Камилий с осем преториански стражи води по заповед Фабий Скавър при императора… — И тихо се обърна към Фабий: — Разчитай на мен, пръстена ще отнеса… И поздравите ще предам…
Бе дълбока нощ. Предпролетна, прохладна, пропита с мирис на море. Положението на съзвездията над атриума показваше един час след полунощ. Зеленикавобялата и петниста луна приличаше на отровна гъба, която стърчи сред тъмен мъх.
Междувременно императорът бе легнал и заспал. Трябваше да почакат, докато се събуди. Камилий заведе Фабий в помещението на стражата. Осемте преторианци не се отлъчваха от него. Всички мълчаха. Камилий поднесе чаша вино към устата на арестувания. Фабий седеше на пейката и гледаше пламъците на факлите. Тяхната светлина му напомняше очите на Квирина. „Радост моя! Радост моя, ти трая толкова малко!“ Преповтаряше си всички мигове, които бе преживял с Квирина. Така си облекчаваше чакането, но под образа на любовта пълзеше сянка, която с всеки миг ставаше все по-плътна. Час, два, четири… Почти се разсъмваше, когато го отведоха при Тиберий.
Императорът седеше в кресло от абаносово дърво, покрито с възглавници. В атриума бе сумрачно. Само бледите пламъци от няколко светилника осветяваха прекрасното помещение. В полумрака се открояваше белотата на мраморните статуи.
Артистът застана с вързани ръце пред императора. Посърналото, със следи от страдания и страсти лице уплаши Фабий. Арестуваният разбра: той е смъртник. Ударите на разбиващите се о скалите вълни, чийто грохот долита чак тук от морските глъбини, отброяват последните мигове на живота му. Коленете на Фабий се подкосиха. „Ще падна ничком, ще заридая, ще бия глава в земята, ще моля, дано се смили!“
Пред очите на Фабий се мярна Квирина и театралната сцена. Имаше чувството, че в устата му са вперени очите на момичето и хилядите очи на тези, за които играеше. Стисна юмруци. „Няма да ридая! Няма да се моля!“ Заставяше се да бъде спокоен, с усилие отпъждаше позорните си мисли. Ето откъде се направляват съдбините на целия свят! Този старик в пурпурно наметало само да мръдне ръка, и пурпурът на кръвта ще опръска мрамора. След малко ще проговори и ще започне да пита. И да кажеш истината, и да излъжеш — все едно. Присъдата няма да се отмени.
Императорът оглеждаше артиста изпод притворените си клепачи. Почти никога не бе удостоявал плебса с тази чест — да разговаря с него. Защо иска днес да направи такова изключение? Каприз? Да, ето го устатия герой на комедиите, който се подиграва с лицата, управляващи Рим. Бледен е. Сигурно знае, че няма да се върне от острова и въпреки това е вдигнал гордо глава и го гледа право в очите. Да, пристъп на смелост. Случва се такова нещо, преди да настъпи отчаянието, от което човек заскимтява като псе. Тиберий се намръщи. Той обичаше да се наслаждава на отчаянието на осъдените. Не от кръвожадност. А като отмъщение за това, че цял живот е бил наказван от съдбата. След миг ще почнеш да се гърчиш като прикования Прометей на скалата.
Императорът отстрани с ръка стражата и проговори:
— Играл ли си в театъра на Балм мим за хлебарите?
— Играх — отговаря глас, който се старае да бъде спокоен.
— Изпълнявал си ролята на народен герой, както чух; ще видим какъв герой си. Всеки твърди, че артистът е безгръбначно нищожество.
Очите на Фабий замигаха. Колко може да издържи? Колко мъчения може да изтърпи, без да се унижи? В какво да съсредоточи мисълта си, за да превъзмогне болката, която го очаква? Той се старае да избегне погледа на императора.
277