— Мога ли да си отида?
Едва сега императорът осъзна, че е дал свобода с думата си на артиста. Поколеба се. Би трябвало да нареди да размажат тази дървеница. Той е бунтар и ще продължава да бунтува народа. Да го хвърлят от скалата. Но клавдиевската гордост се възпротиви у Тиберий. „Този човек се осмели да ми каже истината право в очите. Нека се махне, нека продължи да насъсква народа срещу сенаторите.“ Императорът плесна ръце. И каза на центуриона от личната си охрана:
— Освободете го!
— Благодаря ти за живота, цезаре! — Фабий тръгна към изхода на атриума и нерешително се спря.
— Защо не си отиваш? — рязко попита Тиберий.
— Ти каза, че мога да си отида. Но сенаторите…
Тиберий хладно се засмя. Каза иронично:
— Пожелай ми дълъг живот, артисте! Докато аз дишам, никой не ще се осмели да те докосне. Но когато затворя очи — боговете да са ти на помощ!
Капри е крепост, целият остров е крепост, непревземаема твърдина, натъпкана с въоръжена до зъби стража. Стотици копия стърчат наежено по протежение на пътя в ужасяващ шпалир. Ни крачка не може да се направи спокойно.
Фабий слизаше по стъпалата на летния дворец „Юпитер“. Старият Ретул и робите, които не бяха мигнали цяла нощ, за да изпроводят поне с поглед артиста към скалата, наречена Смъртния скок, го гледаха сега изумени. Той си отива! Отива си свободен!
Фабий вървеше редом с Камилий. Неспокойно се оглеждаше на всички страни. Все още не вярваше. Все още трепереше целият.
Над дорийските храмове в Пестум278 руменееше зората. Ярката светлина се издигаше все по-високо и по-високо над целия край, заливаше склоновете на Везувий, разпалваше мрамора на императорските летни дворци. Портата на каприйската твърдина се отвори: Фабий стъпи върху палубата на биремата, попътният западен вятър изпъна жълтите платна и горе на мачтата запя юнга.
Едва сега Фабий повярва. Мижеше с очи срещу светлината, трепереше от вълнение, искаше да говори, но вместо думи от гърлото му бликаше смях. О, живот! Прекрасен живот! Квирина!
Слънчевите лъчи танцуваха по вълните, морето дружелюбно бучеше, платната плющяха, корабът пореше буйно водната шир. Това е най-прекрасният ден от всички в живота му! Фабий прегръща като побъркан центуриона, целува го по брадатото лице, по ушите, по врата.
— Дай ми пръстена, приятелю! Бързо! Аз сам ще го поднеса на любимата си!
Наближаваше сурентският279 бряг, чиито сиви скали се спускаха в морето.
— Квирина, татко, чувате ли ме? Връщам се! Жив и здрав! Свободен!
„Пак ще играя. Отново двадесет хиляди чифта очи ще се вперят в мен. Уважаеми сенатори, кланям ви се доземи, за да можете по-лесно да ми се качите на гърба! Квирина, момичето ми, приготви ми центункула и грима! Пак ще играя!“
30
Императорът спа целия ден. Вечерта на терасата изяде няколко сухара с вино и чинийка банани. Беше тъжен. Отчаянието, което го обзе след доброволната смърт на Нерва, още угнетяваше душата му. Той искаше да притъпи и разсее и раздразнението си от разговора с комедианта. Заповяда да запалят факлите и да доведат гръцкото момче, което обичаше най-много от всички. В трепкащата светлина на пламъците той разсъблече до голо момчето, възбуждайки се от гледането и докосването до младото тяло. Но мирата280 е коварен афродизиакум281: тя разхлабва нервите, подкопава след дълга употреба нервната дейност и раздразва не половия нагон, а жестокостта.
Императорът впи нокти в тялото на момчето. То стиска зъби от болка, стене, старае се да издържи болката, но тя е така непоносимо силна, че малката му ръка удря императора в инстинктивна самоотбрана.
Той извика стражата, нареди да отведат момчето на долната тераса и да го накажат с петдесет удара. След като отведоха момчето, Тиберий се опря на бастуна си и с усилие се надигна.
Той не обичаше да се изправя в присъствието на хора. Слабостта и старостта в такъв момент не можеха да се скрият. А защо да показва на вълците жертвата, която могат да захапят? Малко му остава до осемдесетте, сто години му трябват, за да изпълни всичките си похотливи желания, а колко му остава до спускането в подземното царство на Хадес? Колко? Секунда? Месец? Година?
Старикът, зад когото се проточваше тънка, дълга сянка, стоеше до перилата на терасата и вятърът развяваше като опашка оределите бели коси върху плешивия му череп. Той гледаше към морето, което се чернееше в мрака.