Петдесет удара на центурионовата пръчка по голо е жестоко наказание. Мъчението започна. Писъкът на момчето раздираше въздуха. Тиберий наблюдаваше с диво упоение. Стенанията на изтезавания са единственото нещо, което все още може да го развълнува. Писъкът се превърна в отчаян вик.
Императорът стоеше невидим в сянката. Той съзря на една от терасите своя звездоброец Тразил, който изучаваше внимателно разположението на звездите.
„За теб всеки знае всичко“ — каза този безсрамен артист. „Не, това не е истина. Знае ли никой черните пропасти, в които пропадам, за да се възнаградя с насаждения за десетките години мъчение?“
Кой знае това? Това знаеше покойният Нерва. Той вече не може да проговори. Сега единственият човек, който може би знае всичко — това е Тразил.
Виковете на измъчваното момче изпълват градината и нощта.
— Мой цезаре! — чу се отдалеко гласът на звездоброеца.
— Откъде знаеш, че съм тук, Тразил? — запита императорът.
— Заповядай да се прекрати този вик. Пречи ми да наблюдавам.
Императорът плесна ръце.
— Но не убивай, ако мога да те помоля. Кръвта замъглява гаданията.
Виж го ти нахалника! Диктува на императора.
И тихо каза на стража, който се бе появил до него, очаквайки заповедта му:
— Пуснете момчето.
— Благодаря ти, мой господарю — чу се гласът на Тразил.
„Как можа от такова разстояние да ме чуе? Или знае предварително какво ще направя?
Ах, Тразил! Той единствен знае абсолютно всичко за мен! Колко пъти ме е заварвал в любовни игри с момчета и момиченца, от чиито устни и тяло крада младост, с чийто дъх освежавам своята старост и така си продължавам живота?! Той би могъл да разкаже… А на кого тук би могъл нещо да каже, като е следен на всяка крачка? Но когато няма да ме има — тогава вече може… Дори би могъл да напише. А какво би писал човек, който чете и мислите ми? Дали ще напише всичко? Ще разкаже ли и за моите страдания? За нощите ми, пълни с ужас? За годините, преминали в мъките на самотата? Ще напише ли и това, което не бива да се пише? Наистина ли Тразил чете мислите ми? Способен ли е всяка да прочете? — Зла насмешка изкриви пъпчивото старческо лице. Хрумна му страшна мисъл: — Може ли да предвиди този всезнайко, че аз в един миг ще се разпоредя да го хвърлят от скалата в морето?
Да направя ли това? Трябва ли да се избавя от човека, който вече четиридесет години старее редом с мен, който десет години споделя самотата ми на този остров, който още на Родос — по време на моето изгнание — бе всичко за мен: роб, съветник, гадател, приятел! Неговите съвети бяха по-ценни от планини злато. Но… той е единственият човек, който би могъл да разкаже на света за мен повече от всеки друг. Той ме познава до мозъка на костите. Не. Нищо няма да напише. Ще умре. След миг ще умре.“
Императорът тихо влезе в стаята, нареди палачът да се скрие зад вратата и да бъде готов за работа, и се върна на терасата.
— Тразил! — извика той.
Астрологът се обърна.
— Ела при мен!
Тразил се приближава. Тиберий внимателно го наблюдава. „Виждаш ли, гадателю, нищо не знаеш. Не знаеш, че се приближаваш към смъртта си.“ Тразил дойде до императора и приклекна да целуне пръстена.
— Защо приклякаш, като че ли молиш за милост? — звучи иронично гласът на Тиберий.
— Моля за милост — повтаря гъркът тихо.
— Ай! За кого? — Императорът сяда в креслото.
— За себе си, цезаре.
Сърцето на императора се разтуптя силно. Той се загръща чак до брадата във вълненото си наметало. „Ах, проклетнико, ти наистина четеш мислите ми!“ Императорът попита:
— Колко още ще живея, гадателю?
— Звездите казват, че Тиберий…
— Колко, колко?! — настоява старикът.
Тразил се колебае. Та той няма да каже, че са му останали броени дни.
— Според звездите Тиберий ще бъде господар на Рим и след десет години!282
— Как ще умра? От кама или от отрова?
— Нито от кама, нито от отрова!
— Заклеваш ли се?
— В името на Аполон, заклевам се!
— А ти колко ще живееш? — избухна неочаквано Тиберий.
Тразил мълчи. Ръката му мачка пурпурния край на подарената му от императора тога. После прошепва:
— Според звездите — колкото теб, императоре. Но по твоя воля…
— Доизкажи се!
— … само още няколко мига…
Старикът се хвана за гърлото. Едва дишаше. Дъхът му пресекваше и хриптеше. „Аз не мога да отменя съдбата, предначертана от звездите — мислеше си Тиберий. — Ще живея толкова, колкото и той. Не мога да го убия. Бих убил себе си.“ Гледаше изумено Тразил. Този човек предсказваше и на майка му Ливия. И твърдят, че никога не бил грешил. Сигурно знае, че на съвестта й е тежал не един човешки живот, за да разчисти пътя към трона за него, за Тиберий. Агрипа, Луний, Марцел, Гай, Германик, Друзил. Каква ужасяваща низа от имена! По челото на императора изби ледена пот. Човекът, от когото никога не се бе страхувал, сега му внушаваше най-голям страх. „Дали не го смятам за по-прозорлив, отколкото е? Но нали всичко, което знам — го знам от него. Ако искаше нещо да напише, отдавна би го написал и скрил. С въжето на палача аз няма да надвия Тразил, тъй както не мога да удуша алчния за власт сенат, та дори и да имах великански ръце.“
282