Окото на звездоброеца бавно се придвижваше по съзвездията — от Лирата към Лебеда, от Персей към Кастор и Полукс, от Дракона към Змиеносеца.
Астрологът бавно се съсредоточаваше в мислите си и след малко спокойно съобщи:
— Копнееш да се върнеш в Рим, мой цезаре.
Тиберий гледаше мрачно Тразил. Каза тихо:
— На стари години човек го тегли натам, откъдето е дошъл… — И попита съвсем настойчиво: — Да се върна ли в Рим?
Тразил изтръпна. Опасен въпрос. Очакваше го и се страхуваше от него. Да се върне в мравуняка, който е мачкал с тежкия си крак ден из ден, който е настървил срещу себе си със смъртни присъди и конфискации? Старият стършел — в гнездото на млади оси? Но той иска това. Това е последното му желание. Отново вдигна взор към сияещите планети. Констелацията283 е неблагоприятна. Гема в съзвездието Венец има цвят на прясна кръв. „Но той иска да се върне — казва си Тразил. — Светът ще си отдъхне по-скоро. Ще си отдъхна и аз…“
Тразил улови с едното си око в лошия поглед на императора такава страстно желание да чуе положителен отговор, че бе мигновено готов да се съгласи. Но не можеше. Изпълни го съжаление към този човек, който през целия си живот не бе познал що е щастие, който не знаеше що е радост, който не умееше да се смее. И съжалението му бе по-силно от страха:
— Щом става дума за такова важно нещо, аз съм длъжен, мой цезаре, да ти кажа истината, макар тя да те наскърби или разгневи. Не се връщай в Рим!
— Заговор ли подготвят срещу мен?
Тиберий мълниеносно си помисли за Сервий Курион. Казват, че събирал у дома си опозиционери. Това му докладва неговият доносник. А Макрон твърди, че срещите стават у лихваря Авиола. Точни доказателства няма. Но трябва да удари внезапно. Кого? Сервий? Авиола? Така или иначе, ясно е, че Тиберий в Рим не може да избегне интригите.
Тразил не каза нито да, нито не. Отново се загледа в звездите.
— Рим е гореща почва, мой цезаре. Разсадник на страсти. Най-силната страст е ненавистта. Тя бушува у хората, мира не им дава, прави ги слепи и глухи…
— Остави сентенциите за себе си — каза императорът сурово. — Искам да чуя какво виждаш в звездите!
— Ракът стои във връзка с Хидрата, мой господарю…
— Това означава?…
— … че хилядоглавата хидра стои срещу теб. Сякаш милиони мравки са се приготвили да ти изгризат месото до кости.
Императорът кипна:
— Глупак! Какви са тези празни приказки за мравките? Аз искам да се върна в Рим и твоето бръщолевене не ме интересува!
Но изведнъж се спря: „Тразил сигурно е видял как копнея да се върна. Можеше спокойно да каже — върни се. Какво разбирам аз от тези звезди? Та нали и това е измама, както всичко в човешкия живот. Говори ми за хидрата, застанала срещу мен. Можеше преспокойно да ме изпрати на смърт в Рим. Всеки друг би го сторил.“ Императорът погледна меко Тразил:
— Ти не искаш ли аз да умра?
— Не, господарю — прозвуча тихо отговорът.
— Защо? Толкова пъти съм те оскърбявал…
— Оскърбявал си ме. Всеки силен оскърбява слабия. Аз не искам да умреш… но…
— Доизкажи се, драги мой.
— Ако можеше да се помириш…
Императорът се изправи, опря се на масата и захриптя гневно:
— Безумец! Идиот! Аз да се помирявам? С кого? Със своите убийци? По-скоро стократно повече да им отмъстя! Ах ти, кучешка душа! Влечуго отровно! — Той се отпусна задъхан в креслото. Бършеше изпотеното си чело, стискаше с длани слепоочията си. Злобата му някак изведнъж се изля и изчезна. Заговори тихо, умоляващо: — Ах, не! Прости ми, Тразил. Ти наистина си мой приятел. Прости ми!
Императорът развълнувано и тежко дишаше: „Това е единственият човек, който не ми е враг.“ Тиберий хвана звездоброеца за ръката и усети в сърцето си отдавна забравено чувство на благодарност. Ала милвайки ръката на Тразил, той упорито си повтаряше: „И все пак ще се върна в Рим!“
Почувствува умора.
— Иди си, приятелю!
Тразил се отдалечи.
Тиберий остана сам. Дрямката притваряше клепачите му, соленият дъх на морето постепенно му възвръщаше спокойствието.
Старикът стана. Уви се в наметалото и излезе на източната тераса, където ударите на вълните се чуваха по-силно, оглушително. Добре е понякога да се оставиш да те заглушат. Пристъпи към перилата. Факлите, пламтящи на другата тераса, хвърлиха върху мозайката императорската сянка: издължена, голяма, величествена. Сянката на властелина на света прерязваше върху мозайката нишката, с която Ариадна284 измъкваше любимия си Тезей от лабиринта. Лабиринтът на живота — това е лабиринтът на човешките чувства. „Ще намеря ли пътя аз — човекът, който стократно е отблъскван, мамен и изоставян? Ще намеря ли тази способна на капчица съчувствие душа, за която така мечтая?“
284