— Кои сенатори?
— Това не запомнил. Само чул…
Макрон скочи:
— Чул, чул, а пък не знае какво е чул! Празни приказки! Може да са се събрали, за да поиграят тайно на зарове, и ти виждаш в това заговор. Парички ли са ти нужни, а, драги ми сенаторе?
Хатерий бе зашеметен. С най-голямо удоволствие би се махнал колкото може по-далече от този говедар. Той отвори уста, но още неиздал звук, Макрон продължи да вика, удряйки с крак по акантовия орнамент на мраморния под:
— Омръзнаха ми тези твои доноси, драги! Всяка дума има лице и опако. А това опако много силно личи в твоите думи. Не се ли насити най-после?
— По друг начин ме приемаше по-рано, мой Макрон — изправи гръб обидено дебелият мъж, като дишаше тежко. — Crimen laesae Maiestatis…
— Добре — каза бързо Макрон, разбирайки, че е отишъл по-далече, отколкото е искал. — Ти самият видял ли си нещо? Чул ли си нещо?
Хатерий пак подхвана:
— Още на събранието в сената, когато ти увенча Курионовия син, видях как Сервий Курион слушаше намръщено императорските възхвали за теб в писмото…
„Аха, ето накъде искаш да го извъртиш! Искаш аз да се обидя. Не, не, няма да се хвана на въдицата ти.“ И Макрон каза насмешливо:
— Откъде да знаеш? Може точно тогава да го е болял коремът. Твоят освободен роб чул от някого си, ти пък си въобразяваш, че си видял нещо… Слаби доказателства. Още веднъж ти казвам, мой драги: винаги трябва да имаш сериозни доказателства!
Макрон леко се поклони:
— Благодаря ти, мой Хатерий, и нека боговете те пазят — и извика подир отиващия си сенатор: — Довечера ще се видим на угощението. Калигула те очаква с нетърпение. Непременно да дойдеш.
Хатерий вървеше към изхода на Макроновия дворец обезпокоен и уплашен. „Защо ме очаква Калигула?“ Спомни си неприятната история с принца в лупанара. Изтръпна. Върху подовата мозайка при вратата бе изобразено озъбено куче с надпис: „Cave canem!“287 Хатерий внимателно прескочи кучето и се затътрузи към лектиката си.
Макрон поседя известно време, загледан в прекрасния гръб на Венера, сякаш премисляше нещо, но неизвестно какво.
После извика управителя:
— Доведи Марцел!
Чу се покашляне.
Макрон се обърна.
— Марцел, вземи петдесет човека. Ще наблюдавате тайно Курионовия дворец на Авентин. Ти лично отговаряш пред мене, че там без твое знание и мишка няма да се промушне! За всеки влизащ и излизащ — веднага ми съобщавай. И бързо!
Завесата се, спусна и мигновено се вдигна. Надникна управителят:
— Господарю, военният трибун на легиона „Август“ от Горна Германия чака да влезе при теб.
Макрон кимна.
Влезе млад въоръжен мъж, поздрави и подаде на Макрон запечатан свитък.
Макрон намръщено зачете. После попита:
— Как стана този бунт?
Трибунът започна:
— Войниците роптаеха срещу недостатъчната храна и тежката служба. И когато дойде известието, че срокът на службата ще бъде продължен заради нарасналата опасност от варварски нашествия през Рейн, четири кохорти се разбунтуваха.
— И какво направи легатът?
— Нареди да затворят шестнайсетте главатари на бунтарите. С останалите легатът преговаря и чака твоите заповеди.
Макрон се позамисли малко, после нареди да му донесат писмените принадлежности. Написа и запечата писмото. За по-голяма сигурност повтори заповедта и на трибуна:
— Предай на легата веднага да обезглави шестнайсетте за назидание. А пред войниците да дръпне една реч и да им намекне, че ако приемат да служат свръхсрочно — а те ще служат, момко, — то скоро ще получат по една-две шепи жълтици.
Трибунът недоумяващо ококори очи. Макрон се усмихна:
— Не ми пули очи, миличък, ами си плюй на петите и по-скоро да си там! Ще видиш, че не те лъжа! И отнеси поздрави на моите войници!
И като гледаше подир трибуна, той си помисли: „Крайно време е да се изменят нещата. До гуша, ми дойде от дъртия наставник — да ме хока като момчурляк, че и да ме следи отгоре на това. А младия аз ще си го поведа на връвчица като агънце! Той с удоволствие ще ръсне малко парици на войниците, само и само да се хареса и да си осигури тила…“
Ения се въртеше в ръцете на робините, които надипляха столата й от червена коприна и мажеха с дървено масло косите й, за да блестят силно.
Едва сдържаше сълзите си. Тази свиня Макрон! Ще я продаде на дваж по-голяма свиня! Чудовище! Звяр! И в същия миг си спомни грубите ръце на Макрон, които така силно и буйно я прегръщаха. Та тя го обича, този грубиян. Говедар. И няма да престане да го обича, макар че я принуждава да спи с този изрод. „А когато стана императрица — това нищожество трябва предварително писмено да й потвърди! — когато стана императрица, ще ви дам да се разберете и на двамата!“