Макрон нареди на робите да донесат нови амфори с тежко сицилийско вино, което приспива по-добре, отколкото сокът от мак. Самият той вече не пиеше, а само се преструваше, че пие. Вдигна чашата:
— За красотата на живота, carissimi!
Сенека стана и погнусен излезе. Моментално ще замине за Баи. Долу, под Палатина, Рим шумеше със стотици хиляди гласове. Соленият вятър духаше откъм морето и галеше слепоочията. Слънцето вече пламтеше, пронизваше бистрия въздух, мраморите под платаните блестяха ослепително.
Сенека крачеше бавно из градината, окъпана в пролетната светлина. Точно сред такова бяло сияние духът на античния ваятел е създавал съвършените форми, на божествените и човешките тела. Под такъв небосвод, без нито едно облаче, е израствал в Елада хармоничният човек, който е успял да съчетае в себе си силата на мускулите и полета на духа, постигайки древната красота. А какво сме взели ние, римляните, в наследство от Елада? Къде е равновесието между сърцето и духа, къде е твоята калокагатия293, Еладо? Къде остана твоята мечта за свободен човешки дух?
Сенека си казваше: и в древна Гърция е имало прояви на ненаситност и разврат. Но какво трябва да се направи, когато тези отделни прояви се превърнат в нескончаем поток? Нима ние ядем, за да повръщаме, и повръщаме, за да ядем? Представи си вомитория, пиршеството, което сега ще се превърне в оргия, спомни си за Калигула и му се догади. Горко нам, римляните! Жаждата за злато и власт изсмука живителните сокове от душите ни и от тях остана само суха почва. Планината на егоизма ни е смазала. В Ахая човекът е раснал, в Рим — крее. Какво е останало от човека освен алчността за богатство, власт, удоволствия и кръв? Рим се е превърнал в пазарища и лупанари.
Сенека по навик се връщаше към миналото. Печално се загледа към района на Ромул в Рома Квадрата294. Старите римски добродетели — това е маякът в морето от мръсотия. Но те вече не могат да се присадят на изсъхващото дърво. Хиляди червеи подяждат корените му, хиляди паразити гризат неговите пъпки и филизи. Рим е тежко болен. Навярно смъртно болен. Съществува ли още някакъв път към спасението? Или злата съдба вече е белязала лицето на Вечния град с чертите на неизбежното разложение?
Робите разнасяха нови блюда, неизвестно вече кои поред. Но малцина от гостите бяха в състояние още да ядат. Само Хатерий, чудовищно лаком, се тъпчеше с пастет, сочеше претрупаната си маса и викаше:
— Всичко това е закуска за Баал295!
Вомиторият бе далеко, чак на сто крачки. Издутите кореми пращяха и нито благовонията, нито запаленият тамян вече можеха да надвият миризмата от лошото храносмилане и повърнатите храни. Цветовете на лотосите във вазите клюмаха, повехнали от изпаренията на пот и смрад. Очите на благородните сенатори бяха изцъклени и добиваха матовия блясък на калая.
Върху подиума, под звуците на сиринкси и систрони, фригийки изпълняваха плавен, чувствен танц. Дългобедрените девойки със синкавочерни коси опитно разтваряха червените воали, прикриващи стройните им крака и тъмния триъгълник между тях. Преситените богаташи мятаха по танцьорките кости от печено месо. Възбуден от предизвикателната игра, техният нагон се превръщаше в извратеност. С разтреперани от пиянство ръце те посягаха към красивите момчета, които разнасяха напитки. От време на време меката тъкан на хитона се плъзваше надолу между безчувствените пръсти или пък нечия ръка, отрупана с пръстени, дръпваше момчето при себе си върху лежанката.
Гръцките огньове вече догаряха и чадяха. Насекомите, ослепени от слабата светлина, налитаха върху пламъците и стремглаво падаха върху тях. Статуята на Тиберий стоеше на челно място в залата. Широкият череп се стесняваше към скулите, лицето се стесняваше към острата брада, упоритите устни бяха силно стиснати. Очните дупки зееха празни. Пируващите с последни сили виждаха в тях смъртта. Овладя ги диво желание да заграбят от живота, каквото могат. Използувай деня, carpe diem — това е девизът на римските патриции. Да се живее с всички сетива до умопомрачение. Ден, нощ, живот — всичко е толкова кратко. Минутата, която имаш, използувай пълноценно за наслада и удоволствие. Нека чума да опустоши света, нека морските вълни заличат от лицето на земята Рим, нека империята за една нощ се превърне в пустиня! Какво ме интересува мен това? Важното е да имам всичко, каквото поискам! След нас — край на света! След нас и потоп!
Мнестер вдига ръка и пиян рецитира:
293