Името на Калигула — произнасяно от ревящата тълпа — достигна до неговото съзнание. Мислите започнаха да се подреждат в главата му. Изпроводеният от Сервий пратеник на смъртта сега лети с коня си на юг. В този миг навярно се приближава до планините Албани. Ще стигне на Капри и там ще чака Калигула и Макрон. А те още от портите на Рим по целия път ще бъдат следени от хората на Сервий. Когато двамата стигнат на острова, Нигрин ще изрече на центуриона Варий невинните слова: „Привет на императора!“ и в същия миг ще паднат две глави: на Тиберий и на Калигула… Не! Калигуловата — не! Републиката не може да се върне. Републиката е минало, а не бъдеще! Бъдещето е Калигула!
„Отечеството зове — казва си Луций. — Днес най-после разбирам неговия призив. Тиберий ще оставя на съдбата, но Калигула ще спася. Към това ме призовава отечеството. Калигула ще стане император с моя помощ.“
Луций ускори ход, премина през Субура и се заизкачва към Есквилинската порта, към градините на Меценат, част от които той — приятелят на поетите и на Август — бе превърнал в гора на боговете. Тук, сред кипариси, пинии и платани, просто един до друг се издигаха храмове. Луций застана пред светинята на древната фригийска богиня Magna mater296, наричана в Рим Кибела, се намираше в прекрасен малък храм върху най-високото място на светата гора. Стройни колони коринтски капитали поддържаха лекия свод. Мраморната колонада се отразяваше в гладкото езерце край светинята. Западно от нея, на разстояние колкото изстрел с лък, стоеше скромният и простичък храм на Церера. Малка открита ротонда297 с каменна статуя на богинята, държаща в обятията си плодовете на земята.
Кибела, тайнствената ориенталска богиня на изконните земни сили, почитаха патрициите; Церера, древната римската богиня на плодородието, почитаха плебеите и селяните.
От храма на Великата майка излезе жрецът, за да посрещне госта. Приведе пред бялата тога гръб, показвайки голото си теме с венец от бръшлян, вдигна набръчкано лице и изслуша с обърнати нагоре длани желанието на Луций да принесе жертва и да бъде чута молбата му за съвет. Алчната ръка стисна жълтицата:
— Ще позлатя темето на овцата, ще й сложа венец от чемшир и ще обвия главата й с вълнени плетеници, мой благородни.
Жрецът напръска Луций с чиста вода от езерцето, въведе го в храма и го постави лице срещу лице с бронзовата статуя на Великата майка. После разпери ръце и като закри очи с пъстрата тога, за да не се разсейва от нищо, започна да се моли. Към неразбираемите думи се присъедини пеенето на юноши, скрити от небесносиня завеса зад статуята на богинята.
След това жрецът отведе благородника в двора на храма пред олтара, където се палеше огън, и отиде да приготви жертвата.
Луций стоеше замислен. Стреснаха го нечии гласове. През откритата колонада той видя мъж и жена — селяни, които стояха с кош пред статуята на Помона, съпруга на Вертумн и покровителка на плодородието, лозята и плодовете. И, ще не ще, се заслуша в разговора им.
Жената нарежда глинени гърненца върху пиедестала на Помона — едно, две, три… Мъжът наблюдава всичко това и се мръщи:
— Стига толкова. Не прекалявай. Остави другите в коша.
— Защо? Че нали всичките ги донесохме на богинята заради добрата беритба на лозята.
Мъжът се чеше по тила:
— Добра беше беритбата. Добра. Ама можеше да бъде и още по-добра.
— Колкото повече дадеш, толкоз повече ще получиш — казва жената.
— Стига си дрънкала, жено! Плащай колкото се полага и нито ас повече. — И изведнъж се разпали: — Изобщо тя не направи това, за което я молих…
— Как така? Ами че беритбата беше добра. Почти два пъти повече от лани…
— Беше, ама само от лозята. Ами орехите? А смокините? А кестените? Та те какво дадоха? Молих я да ми пази през пролетта смокиновото дърво в края на градината. А смокинята изсъхна. Хубаво я опази! Ами кестените? Нагарчат… Казвам ти, не й давай нищо повече!
Мъжът скочи, грабна коша от ръцете на жената и се обърна към богинята:
— Нищо повече няма да получиш. И това ти е много. А на жена си каза: — Тръгвай, да продадем останалото на пазара. Трябват ми нови поводи. Който пести, той има. Стига! Казах вече. Та ако ще да се пръсне. И пак към Помона: — Запомни от мене, моя възвишена: като ми възкресиш смокинята и като станат кестените гладки и сладки — тогава ще получиш повече. Дотогава — ни капка. Да тръгваме!
Той вдигна внимателно коша с гърненцата и тръгна. Жената — подир него, като кършеше ръце и го ругаеше непрекъснато, както й дойде наум, за лошото му поведение пред богинята, така недостойно за един римски гражданин. Но мъжът беше доволен, както всички хора, които си уреждаха практично работите със своите практични богове.