Луций гледаше подир селяните с презрителна усмивка: колко е дребнав този плебс, с какви глупости безпокоят боговете!
Жрецът на Великата майка се върна при него. Запали жертвения огън. Храмовият роб водеше на връвчица украсената за жертвоприношение овца. Той вървеше бавно, връвчицата държеше свободно, за да не дърпа животното, защото това би било лошо знамение. Димът се издигаше право нагоре към бледосиньото небе.
Жрецът започна да освещава жертвеното животно. Поля главата му с вино, смесено с изворна вода, сам отпи от виното, подаде и на Луций. Посипа челото на овцата с осолена ярма, отряза кичур вълна и я хвърли в пламъците. После направи с ножа черта от челото до опашката и с думите „Macta est“298 приключи освещаването.
След това помощникът замахна с чука и уби овцата, а жрецът разряза гърлото й със специален нож. Събра малко кръв в паничката, смеси я с вино и ярма и под звуците на скрити кларнети и китари започна да пръска със сместа олтара и около него.
Луций наблюдаваше движенията на ръцете му, сребърния пръстен с халцедон, тънките китки и костеливите пръсти, наблюдаваше целия обред и трепереше от напрежение. Струйката яркочервена кръв се стичаше от олтара и се виеше около жертвеника като червен ручей. Колко потоци кръв бе гледал преспокойно в Сирия, а сега от това малко ручейче го побиваха ледени тръпки. Попридърпа тогата си, сякаш го бе пронизал утринният хлад.
Жрецът положи закланата овца върху жертвената маса, поля я с вино и благовония и я изкорми. Пристъпи харуспексът тънък като върлина, с дълга брада, съсухрен. И докато жрецът под звуците на кларнети изгаряше на олтара жертвен хляб и тамян, харуспексът изучаваше вътрешностите на животното. После той се обърна към Луций, чието лице бе измъчено от вълнение. Мършавият харуспекс вторачи немигащи очи в младия мъж и произнесе:
— Твоята звезда е щастлива, господарю. Но черен облак е затулил нейната сияйна светлина…
Луций потръпна и направи крачка назад.
— … стоиш на кръстопът… — цедеше думите си гадателят на човешката душа. — Стоиш на кръстопът и се колебаеш… Размисляш накъде да тръгнеш… Решаваш…
Луций тежко въздъхна:
— Продължавай!
Устните на харуспекса едва уловимо потрепнаха в ъгълчетата. Той вдигна ръце към небето:
— Великата майка ти казва: следвай без страх златната колесница на Хелиос, все по-високо и по-високо…
Радостният възглас на Луций прекъсна думите на гадателя. Опитният харуспекс разбра, че е казал нещо, което засегна молителя право в сърцето, и не искаше да развали впечатлението с повече приказки. Млъкна.
Луций му хвърли шепа ауреи и с горд жест даде да се разбере, че знае достатъчно. Гадателят изчезна, само скритите някъде кларнети подхванаха тържествена мелодия, която литна към небесата.
Златната колесница на Хелиос! Бронята на Калигула! Свещената дума на богинята му потвърди, че е взел правилно решение!
С Калигула на живот и смърт!
„Ще стана приятел на Гай, негово доверено лице, дясна ръка на бъдещия император. Всички почести, които може да постигне един римлянин, Калигула ще ми ги даде. Той ще осъществи всичките ми мечти и родът на Курион…“
Ликуващият поток на мислите изведнъж секна… баща му се появи пред очите. Но Луций остана твърд и непоколебим в решението си. Баща му? Та той ще ми бъде благодарен, че съм му спасил живота! Заговорът няма да успее, както не успя и заговорът на Сеян. Рим лудее по сина на Германик. И на пиршеството пролича това, макар аристократите да са сто пъти по-сдържани от народа. Колкото им е ненавистен старият император, толкова им е любим Калигула! Рим не би понесъл смъртта на своя любимец. Той ще унищожи до корен неговите убийци. „Отивам при Гай! Ще го уговоря да не се връща на Капри! Аз ще го браня със своя легион на Палатин. Отечеството — това е Рим! Отечеството — това е Калигула!“
Развълнуван до крайна степен, Луций стоеше пред олтара, от който се стичаха последните капки кръв на принесеното в жертва животно.
По стръмната пътечка, която водеше право нагоре от Виа Тибуртина към гората на боговете в Меценатовите градини, вървяха Фабий и Квирина. Пътечката бе тясна за двама, но предостатъчно широка за влюбени. Квирина се притискаше до Фабий, впила трескаво ръце в него, сякаш още се боеше, че може нещо да му се случи. Шумът на Рим долиташе дотук накъсано, глъхнеше и се отдалечаваше.
Слънцето проникваше през короните на дърветата. На Фабий му се струваше, че тези светли, трепкащи петна са пеперуди, които кацат за миг по косите на момичето. Росата блестеше по храстите, насекомите жужаха. Пясъкът скърцаше под краката им, вятърът свиреше в бледозелените платанови листа, бе чисто, ясно утро, и животът бе чист и ясен като това утро, кръгът на уединението около тях се затваряше, сякаш бяха влезли в градини, заобиколени с великански стени заключили портите зад себе си и захвърлили ключа.
298