— Да даде на народа правата, които имаше по-рано. Да му възвърне изборите и комицията299, управлението да бъде дело на всички, дело обществено…
— Res publica — несъзнателно повтори Луций. Двамата се погледнаха. Фабий — изненадан от това заключение, Луций — смутен. Виж го ти безгръбначния комедиант! До какви мисли е стигнал! Луций отвърна очи, заби поглед в земята, но упорито вървеше към своята нова цел:
— На грешен път си, Фабий. Републиката не може да се върне.
Фабий присви очи: „Какво? Как може да говори така синът на Сервий Курион? Дали ме изпитва?“
Луций патетично продължи:
— С такава огромна империя не може да се справи нито сенатът, нито народът. Само Гай Цезар, синът на незабравимия Германик, може нещо да промени — и там, горе, и долу. Единствено той ще даде на римския народ това, което старият император години наред отказваше да му даде.
Фабий не вярваше на ушите си, не знаеше какво да мисли. На чия страна стои днес Луций Курион?
Луций продължаваше да говори, но вече по-спокойно:
— Ти принадлежиш към съсловието, което императорът преследва и наказва с изгнания, и сигурно ненавиждаш Тиберий. Гай Цезар е друг. Негови приятели са артистите Мнестер, Апелес — знаеш това. Ти, актьорът, би трябвало…
В мислите му се мярнаха картини от „Хлебарите“, с които Фабий нападаше сенаторското съсловие. И ехидно довърши:
— … би трябвало да разположиш към себе си принца, хистрионе!
Това хрумване изведнъж се превърна у него в голяма идея. Той изрече властно:
— Слушай! Гай Цезар скоро ще стане император. Измисли нещо, с което можеш да го прославиш на сцената. Някаква блестяща алегория. И в нея ода. Ти доказа, че можеш да пишеш сатира, напиши и химн!
Тръпки полазиха по гърба на Фабий. Всичките му сетива, изострени от постоянното преследване, сега бяха двойно повече нащрек. „Дали искат да ме спечелят за жертвено агне в своята голяма игра? Капан ли е това за мен?“
— Калигула ще ти се отблагодари царски, не се бой. Аз лично ти гарантирам това! Давам ти дума!
Фабий беше бледен. Той отговори почтително и приглушено:
— Когато ти благоволи да разговаряш с мен на кораба, презрително ме отблъсна, защото не съм бил републиканец като теб. Ти ли си се изменил, сега?
Луций пламна. Какво унижение! Доброто разположение на духа му изведнъж изчезна. Обзе го чувството на срам и слабост пред този мръсен комедиант. Потрепера от гняв, но се възпря. Каза повелително:
— Отговори на това, което те питам! Искаш ли да подготвиш представление за прослава на бъдещия император Гай Цезар?
Фабий неспокойно замига. Разпери ръце с жест на объркан, малък човек, наведе гръб и с престорено раболепие проговори:
— Ах, ти ме изпитваш, мой господарю. Нали това е само шега?
Кръв нахлу в главата на Луций. Целият се разтресе от гняв. Искаше му се да удари през лицето този луд, да го стисне за гърлото, да го удуши. Но се овладя с последни сили и извика:
— Ще направиш ли това, което искам?
— Не, господарю, няма да го направя — отговори твърдо Фабий. — Не мога. Аз вече виждам нещата другояче, не както по-рано. Аз бях на крачка от смъртта. И в такъв момент човек разбира себе си — къде му е мястото, и още нещо — че животът не е само комедия. Днес аз имам същите схващания, каквито имаш ти и твоят многоуважаван баща. Ако съм ви нужен за делото — на твое разположение съм, господарю…
През червената мъгла на явното унижение Луций с ненавист запечатваше в паметта си думите на Фабий, Гласът му бе леден и зъл, когато приключи разговора?
— Добре. Ще видим!
И се отдалечи с достойнство и презрение.
Калигула стана. Той бе вече изкъпан, масажиран и с направена прическа. Сега го стягат в златна броня, върху която е изкован Хелиос на своята колесница.
Макрон наблюдаваше всичко. Виковете на тълпата от Големия форум долитат чак тук. Той разтвори завесите на балкона. Морето от гласове ревеше:
— Да живее Гай Цезар, синът на Германик!
— Чуваш ли, прескъпи ми?
Калигула, още полусънен, с бучаща глава, слушаше и тщеславно се усмихваше. Макрон потриваше ръце.
— Ама че хубаво ми хрумна да наредя на „Acta diurna“ да пръсне мълва сред народа за болестта на Тиберий, а? Съвършена проверка! Ето ти го сега настроението в Рим — виждаш го като на длан!
С очи, мътни от пиянството, Калигула погледна префекта.
— Благодаря ти, драги Невий. Моят народ ще получи това, което иска… — той направи умишлено пауза — ако моят Макрон докаже в решителния момент своята преданост към приятеля си…
— Кълна се в щита на Марс! — вдигна Макрон десница.