Императорът стоеше на възвишението. Над Града висеше жълто сияние — отразената в небето светлина от факлите на форумите, храмовете и дворците. Под тези жълтеникави облаци като безформен призрак се издигаше черната грамада на Рим.
Зад императора стояха Калигула и Макрон. Те мислеха за едно и също, но всеки посвоему.
Макрон гледаше императора. Високата му фигура в наметало се удължаваше от сянката и изглеждаше още по-висока. Засенчва. Пречи.
Калигула гледаше към Рим. Гледаше Града, като че ли нищо не стоеше между него и Рим.
Беше по-душно, отколкото през деня, но императорът потрепери от хлад и зиморничаво се уви в наметалото си. Стоеше неподвижно, не можеше да откъсне очи от силуета на Града, бавно потъващ в мрака. Тежко се опираше о бастуна си, сякаш бе пробягал дълго разстояние, и се задъхваше от противоречиви мисли. Лошите предзнаменования отново изплуваха пред очите му: ятото скакалци, снежната вихрушка, сринатият маяк. Предсказанията и съвета на Тразил: „Не се връщай!“ Всичко му препречва пътя, всичко го задържа, предупреждава, възпира… но той се хвърля напред, безумно, диво, нетърпеливо; сили се, напира, бърза, трябва да отиде, не знае защо, но трябва, някакъв инстинкт го тласка, бясното желание нараства, задушава го, къса нервите му, кръвта в жилите му кипи и ври, това е треска, това е лудост, но трябва отново да види любимия Рим, още веднъж да го види, за последен път…
Само седем мили… Неговата мечта се превръща в действителност. Неговото желание се осъществява. Рим е пред очите му. Утре ще влезе в Града, Какво го очаква там?
В този миг пред императора падна на колене най-милият му слуга, старият освободен роб Ретул.
Удряше чело о земята и тракаше зъби от страх:
— Мой господарю, благородни цезаре, боговете са ми свидетели, че не е по наша вина… твоят гущер умря… домине, смили се… не сме виновни ние!…
Императорът взе факела от ръката на Макрон и влезе в палатката. Калигула и Макрон го последваха, Ретул и трима роби, които години наред се бяха грижили за отвратителното животно, паднаха по лице на земята.
В обкованата със сребро клетка лежеше мъртвият гущер. Безчет мравки, покрили трупа, бяха започнали да го глождят. Тиберий гледаше потресен. Това бе неговият амулет за щастие. Мравките пъплят по щастието му, впиват се под люспестата броня, гризат, та чак се чува хрущене. Великанът, нападнат от толкова челюсти, вече се разлага.
Императорът трепереше: едновременно го обливаха и топли, и студени вълни. „Това ме чака и мен в Рим! Какво да правя сега?“ Копнежът да види Рим се сблъска с желанието да живее. Съдбата му предрече, че още не е настъпил неговият час, че още не иска смъртта му. Но тя го предупреждава. Императорът здраво се е вкопчил в живота. Желанието да живее е по-силно. Днес не е удобен момент за връщане в Рим. Но този момент ще дойде! Ще дойде! О, мой скъпи Тразил! Това страшно предзнаменование довърши низа от предупреждения.
Тиберий се изправи. Отколешната енергия на вожд се пробуди у него. Посочи към Ретул и тримата роби. Заповяда:
— На всеки по сто удара, на Ретул — двеста.
— Домине! Смили се! — зарида Ретул. — Не сме виновни… ще умрем…
Императорът не го слушаше да продължаваше да нарежда:
— Разпореди се, Макрон, да вдигнат стана. Ще се върна на Капри. Веднага!
Преторианците бързо събираха палатките, в нощта ехтяха виковете на изтезаваните роби и скоро императорската процесия потегли обратно. Съгледвачите на Сервий тръгнаха по петите й.
Императорът пренощува в своята вила край Терацина и на другия ден по залез-слънце наближи Путеолския залив. През Баи. Тиберий излезе от лектиката и се качи на коня.
Беше денят от мартенските иди, в който преди осемдесет и една година бе загинал от кинжал Гай Юлий Цезар.
Трескави студени тръпки побиваха все по-често императора по време на ездата и той придърпваше пурпурното си наметало.
Днес сякаш всичко се бе съюзило против него. И морето така се разбушува, че стана невъзможно да преплават на Капри. Той реши да пренощува в своята вила, която гуляйджията Лукул302 си бе построил някога на мизенския бряг. Не искаше да бъде сам с Калигула и Макрон. Спомни си, че Сенека се намираше недалече оттук, в Баи. И каза на Макрон:
— Предай на Сенека да дойде на вечеря при мен!
Банята освежи императора. Подобри се и настроението му, зиморничавата треска престана след чаша горещо вино. Императорът почувствува прилив на сили, самоувереността му се възвърна. Той въпреки всичко ще отиде в Рим! Чувствуваше се отлично и отказа дебелата вълнена тога, която му донесе неговият лекар Харикъл.
302