Като се опираше на бастуна си, влезе в ротондата на малкия триклиниум и се огледа.
— Ще бъдем повече хора на вечеря, отколкото аз мислех — подхвърли той с насмешка, посочвайки с бастуна си дванадесетте мраморни статуи на главните богове, които стояха в кръг около стените. Върху тъмносиния фон на завесите, които в приглушената светлини изглеждаха черни, белите тела на боговете и богините блестяха ослепително. Зад императорското кресло в железен кош горяха с жълтеникавокафяви пламъчета дървени въглища.
— Наредили сте да затоплят за мен? — каза иронично императорът. — Всеки ден ми затопляте. О, струва ли си да се грижите толкова за стареца, който е с единия си крак в гроба?
Калигула наведе ръбата глава и угодничейки рече:
— Мое деденце, мой прескъпи, как можеш така…
— На пиршеството в Рим си бил пиян като свиня. Тази подутина на челото ти е от това. Мълчи! Много добре знам. Ех ти, нищожество! Дори да пиеш не умееш!
Императорът разтвори вратите и излезе на балкона. Свитата му остана в триклиниума.
— Императорът иска да бъде сам — каза Макрон.
— Някой вече му е надрънкал за пиршеството — подхвърли Калигула, поглеждайки изпитателно Макрон.
— Да не би мен да подозираш? — възрази засегнато Макрон и тихо добави: Ти знаеш, че аз съм твой човек, господарю.
— На балкона е хладно. Не бива да стои дълго там — забеляза Харикъл.
Само Тразил, когото императорът лично покани да вечеря с него, мълчеше. Млъкнаха и зачакаха. На Калигула му се спеше и шумно се прозяваше.
Императорът гледаше от балкона морето, върху което се спускаше синкав сумрак.
Тази зеленикавожълта, мъртвешка сивота му припомняше най-печалния ден в неговия живот. Градината на дома му върху Есквилин тъкмо потъваше в тежък синкав сумрак, когато се появи пратеникът на Август. Пастрокът му пишеше, че го е развел с Випсания, която Тиберий обичаше от все сърце. Старата болка изведнъж овживя в него. И стана още по-силна от безпомощния му гняв, че не успя да се върне в Рим.
Но има време. Той ще стъпче, ще изравни със земята този мравуняк. Жестоко ще си отмъсти на тази хилядоглава хидра! За целия си живот, за десетките години страдания! „Всички ще изпитат моята мъст. Само време ми дайте, богове!“ Обърна се и влезе в триклиниума.
Сенека вече бе там.
— Salve, Аней! Много бързо дойде.
— Желанието на любимия император е заповед за мен, а честта, която ми оказваш с поканата…
Тиберий сърдито махна ръка. „Любимият император! Хм! Чак започва да ми се гади.“ И гневът отвори устата му:
— Мъдрецът счита за мъдро да превива гръб пред властелина? Аз не смятам това за мъдро, щом като става дума за владетел, който има глава на раменете си. Или нямам? Ето ви, мои милички, нов повод да ме обсипете с ласкателства, нали? Но стига толкоз. О, еринии303, какво прави готвачът? Спи ли? Или иска да ни умори от глад?
Но в същия миг зашумоляха тихите стъпки на робите, които разнасяха блюдата. Макрон почака, докато императорът започна да се храни. После си взе парче от печеното свинско виме, задъвка и замляска. Императорът погледна с примижали очи Сенека, с което искаше да каже: простак! Макрон, не забелязвайки играта на императорските очи, продължаваше да дъвче, бършеше с опакото на ръката мазната си брада и разправяше новини от Рим. Наблизо приглушено звучаха арфи.
Друг път Тиберий слушаше Макрон. Неговите новини внасяха малко живот в усамотението му. Но днес слушаше префекта с едно ухо, с другото арфите, ядеше малко както винаги и мълчеше. Сенека забеляза, че Тиберий не се интересува от Макроновите историйки и попита императора как се чувствува.
Тиберий усещаше, че по жилите му се разлива необикновено силна топлина. Беше му приятно от това. Добре и леко размишляваше.
— Отлично, мой драги — отвърна императорът и продължи с думите на Сенека: — Дните прекарвам в очакване на нощта, нощта — в страхове от разсъмването. А ти как си?
Сенека се намръщи. Погледна императора и рече нерешително:
— Исках в Баи да поработя на спокойствие, но не стана така. Вестта за насилствената смърт на Касий Север304 ме разстрои силно…
Императорът удари с юмрук до масата. Металните му очи злорадо блеснаха:
— Какво? Касий Север? — Той се обърна гневно към Макрон: — Това пак ли е твое дело?
Макрон скочи и започна да се оправдава. Императорът позна, че не лъже.
— Кой го уби тогава?
— Който и да е направил това — каза дръзко Калигула, — добре е направил. Ти самият, деденце, трябваше отдавна да го накараш да млъкне. Веднага щом излезе неговата хроника. Или ти е все едно, че е изобразил майка ти като кръвожадна, властолюбива фурия, унищожаваща всеки, който е стоял на нейния или на твоя път?