— Ти млъкни! — извика императорът. Убийството на стария Августов приятел го отвращаваше. Но той чувствуваше, че Калигула има право в едно отношение. Север наистина рисуваше Ливия толкова черно, та чак върху целия род на Клавдиите падаше злокобна сянка. Каза строго: — Забранявам такива начини. Да се съди виновникът — да! Но да се наемат убийци? Позор. Разследвай случая, Макрон, и ми доложи. Над какво работеше сега Север?
Сенека отговори:
— Неотдавна срещнах Касий в Рим. Разказа ми, че пише трагедия. Каква загуба.
Императорът попита:
— На каква тема?
— За тирана.
Избухването на императора засегна и Сенека:
— За тирана. Против тирана! Също като теб. Всички пишете пиеси против някакъв си тиран. Къде е този тиран? — Гласът му пресекваше. — Мен ли имате пред вид? Кажи истината!
Сенека пребледня. Отблясъците от пламтящите дървени въглища играеха като червени петна върху млечнобялото му лице.
Калигула измърмори:
— Това е на мода. Днес всеки пише против тираните.
— Да се изгори! Всичко това да се изгори! — развика се Макрон.
— Не, не! — вдигна Сенека ръце. — В името на всички богове, само това не! Книгата ще се превърне в пепел, а с нея и великите, с нищо незаменими ценности…
Тиберий го прекъсна:
— Ти съжаляваш ли за книгите на Корд305 и Лабиен? Липсват ли ти памфлетите за моето семейство? Нима всеки, който поиска, може да се рови в задкулисните клюки за майка ми или за мен?
Сенека събра цялата си смелост:
— Не биваше да заповядваш да изгорят книгите на Корд. Нито пък да изземат книгите на Лабиен и Север, благородни. Ти сам писа до сената: „В една свободна държава и духът трябва да бъде свободен.“ А добрата книга има стойността на човешки живот… — И тихо довърши: — А що се отнася до идеите, те не могат да се изгорят… те продължават да живеят. Някой, все едно, е скрил тези книги… Аз на твое място бих разрешил да се преписват…
Четири чифта очи погледнаха ужасено Сенека. Защо играе такава опасна игра?
Но императорът изведнъж притихна. Загледа се в лицето на мраморния Аполон, плъзна поглед по съвършените черти на божественото лице и иронично кимна глава към Калигула:
— Запомни това, Гай. Ще оставя това на своя наследник. Нека той заблести като мъдър властелин, по-добър от мен. — И след малко вече без ирония, но твърдо добави: — Аз вече нищо няма да променям. Нека се страхуват от мен, но да ме слушат.
В тишината тихо пращяха фитилите на светилници. В железния кош изшумоля разпадналата се купчинка изгорели въглени. Атина Палада се взираше внимателно в Тиберий и императорът гледаше ту богинята, ту Сенека. Беше му горещо. Вдигна чашата, направи възлияние за властителката на мъдростта и пи. После нареди да изнесат коша с дървените въглища.
— Благодаря ти за твоя „Тиест“, Аней. Прочетох го. — Той изкриви присмехулно устни. — Пак против тирана. А как иначе, нали? Тиранът Тиест, раздиран от страх и мания за преследване. Самата жестокост, която е обратната страна на страха. — И поглеждайки лицата, върху които отново се бе изписала скрита уплаха, Тиберий се засмя: Не за себе си. За Тиест говоря, мои драги. Кога ще се изпълнява?
Сенека сви рамене:
— Няма да бъде толкова скоро. Трябва много неща да променя за сцената.
— Кого виждаш в ролята на Тиест? Апелес ли?
— Разбира се, Апелес. Въпреки че за тази роля ме помоли… — Сенека се спря, но трябваше да довърши — За тази роля ме помоли Фабий Скавър… Копнял бил за такава роля… и благодарение на твоето великодушие би могъл… Мисля, че би успял… Един ден той ще стане велик актьор…
— И още по-голям бунтар — прекъсна го Тиберий и после замислено добави: — Бих искал да видя неговия Тиест.
— Хареса ли ви моята пиеса, господарю?
Тиберий поклати глава:
— Заповядай да млъкнат тези арфи, Макрон — и се обърна към Сенека: — Има нещо, което ме удивлява във всички твои съчинения. Сякаш през земите, където живеят твоите герои, е минала чума. Фатумът все пак има толкова много лица, а при теб — едно-единствено: мрачно, унищожително, без перспектива…
Императорът въпреки навика си говореше бързо. Иронията му ту стихваше, ту внезапно избухваше като пламък:
— Често говориш против егоизма. И в своите пиеси воюваш срещу егоизма. Много съм мислил върху това. Ето: аз искам да запазя своята империя. Публиканите — все едно дали сенатори или конници — си искат своите печалби. И ти… и ти държиш на своето: да те оставят на спокойствие и тишина. Кой е тук егоист според теб, мъдрецо, след като провъзгласяваш, че да живееш за себе си, значи да живееш за другите? Почакай, нека се доизкажа. Аз, когото вие смятате за егоист, виждам всичко в черна светлина. Добре, но има защо: по пътя към своята цел аз срещам планини от препятствия. Но защо си черноглед ти, господарят на себе си, който твърдиш, че истинското удоволствие е да презираш удоволствията? Ти, който успяваш да живееш и своето почтено спокойствие и обграждайки се с него, да се откъснеш от целия свят? Откъде се взема у теб, философе, това море от песимизъм, този потоп от черногледство?
305