Улпий мълчеше. Той не откъсваше от приятеля си своите сиви очи. После каза твърдо:
— Ако беше на наша страна, в този миг би трябвало да бъде на Марсово поле, а не на Палатин!
Сервий се свлече в креслото. От очите му течаха сълзи. По-добре да изгуби единствения си син, отколкото да има в негово лице предател. „Но това е невъзможно — казваше си той. — Не може да бъде. Тогава земята би престанала да бъде земя. Тогава слънцето би паднало върху Рим и би го запалило. Не, не, не! Моят син не може да измени на родината!“ И въпреки това някъде дълбоко в него се бе загнездило съмнение.
Улпий четеше ръкописа на речта за сената: „Отстранихме тирана, лишавал римския народ от свобода. Това направихме ние, верните защитници на републиканската чест, която ценим повече от собствения си живот…“
Сервий следеше погледа на Улпий, виждаше какво чете и целият трепереше, неспособен да проговори, неспособен дори да мисли вече.
Номенклаторът се обади с почукване:
— Твоят пратеник, господарю.
Сервий вяло вдигна ръка и влезе мъж с лице, потънало в прах, уморено от препускането и уплашено от вестта, която носеше. Той объркано погледна към Улпий. Сервий едва изрече:
— Можеш да говориш.
— Мой господарю, ние следвахме по петите Калигула и Макрон… при седмия милиарен камък на Виа Апия се натъкнахме на стан, към който те, двамата, се присъединиха…
— Какъв стан? — обади се Улпий.
— Преторианци, гвардия… Питахме ги и те ни казаха: императорът стои пред портите на Рим… Не повярвах, приближих се до стана и в светлината на факлите го видях с очите си… Какво да правим по-нататък, домине?
Сервий мълчеше. След малко каза на вестителя:
— Вече нищо. Връщайте се всички.
Императорът се озърна изпод притворените си клепачи. Да разчита хорските лица бе неговото любимо занимание.
И той четеше: лицето на Калигула изразяваше разочарование, на Макрон — ненавист, на Харикъл — гордост, че е възкресил императора, на Сенека — облекчение, че императорът не е умрял в негово присъствие, на Тразил напрежение, което при първото вдишване на Тиберий се превърна в радост. Старият император е трогнат. „Ето! Тразил ме предупреждаваше да не се връщам в Рим, страхувал се е и сега за живота ми и целият сияе, че отново дишам.“
Той вдигна клепачи и се усмихна на астролога. Зад Тразил се гушеха робите. Видя ги. През целия си живот не бе им обръщал внимание, не ги бе забелязвал. Днес сякаш за пръв път ги видя. В очите им се четеше пълно равнодушие, студенина, пустота, никакъв признак на съчувствие. Император — не император, човек. Изчадие на мръсна кучка, всички са еднакви, всичко е едно и също, нека умира, нека пукне, какво ни засяга нас това?
Без да се интересува от радостните възклицания на гостите си, без да чува радостните им думи, той извика:
— Гордин, вода!
Гордин най-старият роб, побърза да изпълни заповедта. Подаде на императора чаша върху сребърен поднос.
„Гордин ми служи вече петдесет години, никога не съм го наказвал, направих го надзирател…“ Старикът жадно се взира. Очите на роба го погледнаха: хлад, пустота, равнодушие; страшно, обидно равнодушие.
Римският император, тиран и деспот, пред когото са треперили коленете на царете, почувствува равнодушието на своите роби като тежка несправедливост. Избухна. Удари подноса, водата обля лицето на роба, чашата се счупи върху мраморния под.
— Вън! — извика пресипнал императорът. — Всички роби вън!
Гостите развълнувано наставаха.
— Какво означава това? Полудял ли е?
Императорът скърцаше със зъби:
— Кучета, кучета, проклети кучета! — Обърна се към масата: — Какво ме зяпате? За кого говоря аз? — Ухили се. — Съвсем не за вас. За робите говоря. Кучета безчувствени. Но защо се разгневих? Това не са хора. Говеда, по-нищожни и от говеда…
Сенека уважаваше стария император. По-точно казано — стария воин, победоносния военачалник и добрия стопанин. Сенека знаеше, че в едно отношение Тиберий си прилича с всички римляни: той е практик, не обича теорията. Сенека — обратното: умееше да защити своите принципи, тъй като съчетаваше в себе си философа и правника. Сега императорските думи засегнаха един от неговите главни възгледи. И той се обади тихо, но с настойчив глас:
— Прости ми, благородни цезаре, но аз не мога да се съглася с теб. И робите са хора като нас…
Тиберий намръщено мълчеше.
Макрон, син на роб, ала днес голям сановник, повдигна обидено вежди. Калигула избухна в креслив смях и процитира Марк Теренций Варон306:
— Средствата, с които се обработва земята, се делят на три: инвентар говорещ, инвентар издаващ звуци и инвентар ням. Първите са робите, вторите — воловете, третите — колите. Не хора, а говорещ инвентар, мъдри Сенека.
306