Старикът седна и написа послание до сената:
„Поради напредналата си възраст и болест аз се отказвам, patres conscripti, от своята сенаторска длъжност. Не мога повече да участвувам в обществения живот. Сигурно ще ме разберете, мои драги. Вечна слава на Senatus Populusque Romanus!“
Изпрати писмото, седна в атриума, осветен от слабите пламъчета на лампадите, извика управителя на дома Публий и му нареди:
— Двадесет от моите четиридесет роби да бъдат пуснати. Това са тези и тези. Всеки да получи подарък по сто ауреи. Ти, Публий, ще заминеш за имението ми в Кампания и лично ще го управляваш. Аз нямам наследници. Ето ти документ, че след моята смърт имението ще бъде твое, защото си служил на семейството ми. Вратарят!
Старият вратар се дотътри.
— Сложи катинари на дворцовите порти! Нареди да зазидат вратичките на градината! Пусни кучетата и не ги завързвай и денем! Никого, слушай добре какво ти казвам, никого няма да пускаш в двореца без мое разрешение. Разбираш ли? Никого! Робите!
Босите крака зашляпаха по мраморния под. Очи, изблещени от страх, макар сенаторът винаги да е бил за своите роби по-скоро баща, отколкото господар.
— Заковете всички прозорци! Запълнете всички пролуки! Спуснете всички завеси! Угасете светилниците. Да цари пълен мрак навсякъде. Да, искам мрак. Покрийте с велум310 и комплувиума в атриума. Защо ми е светлината? Защо ми е денят?
Тих ужас пропълзя като ледени тръпки по гърбовете на робите: господарят се готви да умира!
— Изнесете от двореца цветята. Счупете флейтите и лирите. Искам тишина.
Старикът дълго мълча.
— Ти, мой господарю, искаш… — прошепна Публий, но се побоя да довърши мисълта си. Улпий вдигна ръка и посочи белите мраморни богове:
— Увийте боговете с тъмен плат. Скрийте лицата на всички. Немезида311 закопайте някъде дълбоко в градината. Само лицето на Брут не закривайте. Само той ще остане тук с мен.
С лек жест освободи робите и управителя. Отпусна отчаяно ръце и се сви в креслото.
Дворецът потъна в мрак.
36
По нареждане на Октавиан Август този цитат от Емпедокъл от Агригент313 бе изсечен под бронзовия релеф, изобразяващ четирите стихии. Но Тиберий заповяда да пренесат плочата в малкия атриум на неговия палатински дворец. Вляво от плочата стоеше статуята на Август, вдясно — на Тиберий.
Калигула седеше в креслото, изтощен от впечатленията и вълненията, преживени през последните дни. Напрежението около убийството на Тиберий, пътят подир неговия ковчег до Рим, погребението, прочувствената надгробна реч, първите държавнически задължения… и на всичко отгоре лудият бяг на кръвта в жилите му, която ликуваше: „Аз съм император, господар на света!“
Упоен от властта, изморен от това главозамайващо упоение, Калигула се разположи в малкия атриум и се взря в релефа. Той го възприемаше посвоему. Не виждаше хармонията на формите, нито пък движението, и ритъма на фигурите. Виждаше две жени — Хера и Нестис. Първата — матрона с огромни гърди, другата — девойка като разпукнала се пъпка с нежно заоблено коремче и тънки бедра. Зевс бе изобразен като мускулест гладиатор. Но най-силно впечатление правеше на Калигула стройният Айдоней, къдрокос юноша с чувствени устни.
Той размишляваше над тези думи и гледаше своите двама предшественици на трона. Този добродушен, бодър, ала хитър прадядо — както прабаба му Ливия описваше Август, като леко присвиваше в насмешка устни — е играл добре ролята си на спасител на Рим от кървавите граждански войни. С великолепната съветница Ливия зад гърба си той даде на света ред, който външно запазваше всички приятни страни на изключителната свобода, но същевременно тихо и упорито съсредоточаваше в ръцете му, а често и в ръцете на Ливия, цялата държавна власт. Този мъдър приятел на философите и поетите не допускаше раздорът да разедини стихиите. Ливия му помогна всички да се сдружат и побратимят: сенатори и конници, патриции и плебеи, клиенти и патрони, колони и латифундисти, и в края на краищата всички да бъдат с императора. Ливия, която копнееше дълго да държи юздите на управлението, „се грижеше за съпруга си да бъде здрав и весел, та дори му доставяше прекрасни любовници; но не толкова темпераментни, а по-скоро вещи и изкусни в любовта, за да не се преуморява, а да съхрани постоянната бодрост на тялото си“.
312
313