— Запомни, Квинте, тази минута — извива врат беловлас старец към внука си, който седи на раменете му.
— Крадец! Дръжте крадеца! — заврещя женски глас край курията. — Открадна ми златната гривна от ръката!
— Тихо!
— … императорът отменя всички данъци, с които Тиберий обложи народа…
— Ааааа! Оооо! Хора милички! Слава на тебе, любимецо наш!
Каменна лавина от ръкопляскания се срива, гръмоли, кънти, непознати хора се прегръщат и викат, плачат, падат на колене, вдигайки благодарствено ръце, буря от ликуване, хълцане, рев до пресилване. И в този невъобразим шум не се чува съобщението, че императорът възобновява стария обичай да се оповестяват публично приходите и разходите на империята за контрол от гражданите.
— Край на нищетата!
— Най-после ще заживеем като хора!
— Да живее синът на Германик!
Скавър така ръкопляскаше, та чак късаше с лактите си туниките на хората, притиснати до него. Ръгаха го в ребрата, успокояваха го, ругаеха го. Той не им обръщаше внимание и крещеше от радост.
Тръбата изсвири, за да въдвори тишина. Едно съобщение сменя друго, едно от друго по-прекрасно, и всяко удря, бие, разбива на пух и прах довчерашния гнет.
— … императорът забранява доносите. Досегашните доносници ще бъдат изпратени в изгнание. Новите ще бъдат избивани…
О, безсмъртни богове! Най-страшният бич в римския живот е пречупен. Вън от града свините-доносници, секира за главата им! Край на страха! Край на тиранията! Балб ръкопляскаше неистово, Авиола и сенаторите също. Фабий стиска ръката на Квирина до болка. Нека те боли, виж какво става, пукнатият ахат на пръстена нищо не означава, никакво лошо знамение не е това, да живее нашият император! Ясният глас на Квирина звънти над рева на тълпата. Едва стихнала тази буря, през тълпата към рострата се промъква, нов глашатай:
— Императорът отменя следните три закона, наложени от Тиберий: закона за безогледното изстискване на провинциите с данъци и налози, закона против прелюбодеянието, закона против разкоша.
Римските патриции пред курията възтържествуваха. Част от тълпата се възмути:
— Как така! Прелюбодеянието да се забранява?
— Не! Точно обратното!
— Я не дрънкай, глупако…
— Така е бе, така е. Нали имаш уши — слушай.
— Е, как е точно? Разрешава ли се разкошът, или не?
— Имаш ли си парички, имаш си и разкош!
— Чакай малко! Значи, се развързват ръцете на публиканите и на богаташите, така ли? Скубѝ яката, блудствувай, колкото ти се ще, плюскай и се наливай ibidem320.
Скавър се разгневи и развика:
— Какво не ви харесва? Калигула е справедлив човек: еднакво се грижи за всички — и за нас, и за господарите. Освободен ли си от данъците? Освободен си. Тогава си трай и остави на мира богатите бедняци. Та нали Тиберий като кучета ги риташе!
По този въпрос Балб беше на друго мнение: Калигула е хитрец. Иска да спечели и едните, и другите. Но с никого не сподели това. „Какво съм седнал да се ядосвам с тези работи — казваше си той. — Днес е златен ден, днес римският народ е едно тяло и една душа.“ И аплодираше като другите.
Из околните улици настана суматоха.
На Форума изтичаха стотина роби с подноси сланина и пушена риба, пристигнаха коли с огромни бъчви вино.
Балб и Скавър отидоха за ядене и вино. Фабий и Квирина останаха на местата си. Девойката мечтателно се усмихна:
— Ах, какъв живот ни чака, Фабий!
Скавър и Балб донесоха ядене и каничка вино. Всички хапнаха пушена риба, пиха и бяха весели и щастливи. На рострата се изкачи нов глашатай.
Още ли има? О, богове, какво още може да има? Какво ни е нужно повече?!
Глашатаят викаше:
— Императорът нарежда да бъдат възобновени и бързо подготвени състезанията в Големия цирк и гладиаторските игри в амфитеатъра на Тавър.
Възторжен вик продъни небесата. Народ, сган, патриции — всички викат в един глас. Това е самият Елизуим, това е същински рай! Настъпва златният век на човечеството!
И най-накрая последното съобщение: императорът потвърди правата на върховните магистрати. Освен това препоръча на сената да избере за свой член Луций Геминий Курион, когото днес е назначил и за член на императорския съвет.
Съобщението предизвика изумление.
— Брей, това е чудо нечувано! — извика някой, изразявайки общата изненада. — Син на републиканец — член на императорския съвет! Ха-ха-ха! Такова чудо още не беше се случвало!
Фабий се замисли върху последното съобщение. Луций Курион. „Дали ще ми отмъсти за обидата в храма на Церера? И за Калигула… и за пиесата… Глупости! Той днес няма и да си спомни за някакъв си там хистрион.“