Калигула, в пурпурно наметало, с венец от златни дъбови листа, излезе на балкона, а подир него Макрон и Луций. Факлите, поставени на пръти, се вдигнаха още по-високо над тълпата, ликуващ рев разтърси въздуха. Безумието, обзело народа, се предаде и на императора. Той гледаше, слушаше — опиянен, захласнат, омаян повече, отколкото онези долу.
Обърна се към Луций и той, чудесният оратор, заговори, заеквайки от вълнение и възторг, като се мъчеше да надвика живото море:
— Гледай… римския народ… Тиберий не го познаваше… Затова народът го ненавиждаше. Каква преданост! Каква всеотдайност! Нито един владетел досега не е преживял такова нещо… няма такова нещо в историята, нали? Кажи! Няма! Нито фараоните… нито асирийските царе… Нито Александър Македонски! О, богове олимпийски! Какво щастие е да те обичат така! — Калигула се обърна към тълпата, протегна ръце и целият почервенял закрещя: — И аз ви обичам… всички ви обичам!… — По пръстите на ръцете му блеснаха скъпоценните камъни. Изпаднал в екстаз, той започна да сваля един по един пръстените си и да ги хвърля в тълпата, продължавайки да вика: — Аз съм ваш… на живот и смърт съм ваш!… — Цели състояния, скрити в блестящите диаманти, рубини, смарагди, летяха във въздуха. По заповед на Луций пазителят на хазната донесе сандък, пълен с ауреи, Калигула загребваше с шепи жълтици и ги хвърляше сред хората, докато на дъното не остана нищо.
Тълпата бе умопомрачена! Над вдигнатите десници ечеше:
— Ave Caesar imperator!
Калигула се задъхваше от вълнение, той пристъпи крачка напред и приветствува своя народ с римския поздрав. Върху протегнатата му ръка святкаше един-единствен пръстен — императорският.
Тълпата влечеше Фабий и Квирина по Форума в посока към реката. Квирина никога не бе преживявала такова нещо. Заслепена, зашеметена — тя преплиташе крака подир Фабий, стиснала уплашено ръката му, за да не го загуби. Струваше й се, че е попаднала в приказния Вавилон, където днес са си дали среща хора от всички краища на света. Това се виждаше на всяка крачка. Златни обици в ушите на нубийците, фригийски червени шапки, маслиненокафяви лица на мавританци. Испанка — спуснала върху челото си воал с ресни, — на която арабски робини с покрити лица (само очите им свенят!) й проправят път. Високи халдейци с дълги бели бради — сякаш истински магове. Сирийски търговци, обвити в жълтеникавочервена коприна. Евреи в черно-бели наметала до петите. Тракийска широкопола шапка над груби рамене. Египетски жрец, прилепен до колоната на Августовия храм, стои неподвижен като свещен ибис. Кападокийски танцьорки — целите в бяло, черните им коси гладко прибрани. Тук — тутули, там — къдрици, надничащи изпод воали. А ето и плитки, навити около главата: от Германия ли са тези жени? Или от Галия?
Римски лацерни321, тоги, наметала от бисос, от вълна — два пъти топена в сирийски пурпур за хиляди денарии, столли от серика322, индийски синдон323, кеоска коприна, воали от прозрачна аморгина324.
Рим — Вавилон на народите. В него могат да се изпълнят всякакви прищевки, да се уталожат всякакви страсти.
Форумът наподобява огромна кутия със стени от размазаните контури на храмовете и базиликите, отгоре затворена с черен, продупчен капак, през който просветват звездите. И в тази кутия се мята, кипи, бучи, вика, дърдори народът на всички езици по света. Изисканият, малко тромав латински език се преплита с еврейския — жив и бърз; гръцкият, който напомня с честите си удължени двугласки скандиране на стихове, е мек, изящен, сякаш създаден само за ласкави и нежни слова. Той рязко се отличава от гърления призвук на арабския.
Фабий се смееше с цяло гърло, за да надвие този Вавилон:
— Гледай, Квирина!
Групата вигили си проправяше път против течението: попаднали в живата човешка река, те размахваха безпомощно къси мечове над главите си тласкани от тълпата в обратната посока.
Викус Тускус бе задръстена. Посред нея стояха три големи коли, натоварени с бял хляб, бъчви вино и кошове с маслини, около които се бяха натрупали хора. Те се улавяха за страничните дъски на колите, държаха се за спиците на високите колела, катереха се. Пазачите на колите ги пъдеха, искаха да въдворят ред — нещо съвсем невъзможно. Лавината от тела се валяше върху неподвижното островче, ечаха викове, протягаха се ръце. Роби, облени в пот, мятаха хляб и маслини, които мигновено изчезваха сред щръкналите като бодли ръце. Някои проби една от бъчвите, виното шурна, всички се заблъскаха към благодатния сок — едни поднасяха шапки, други шепи, трети — направо отворени уста.