— Е, добре, ще се обновят гладиаторските игри. Какво е това? Честолюбиво желание да надмине в нещо стария император? Желание да се хареса на народа? Или пък лично той иска да наблюдава как пясъкът на арената попива човешка кръв? Защо прави всичко това? — продължаваше Сенека тихо, сякаш говореше на себе си. Той замълча за малко, после се наведе към Луций и прошепна: — В сената зад мен седеше Секстилий. Знаеш го. Човек сериозен, справедлив. След речта на императора ми каза на ухото: „Не ти ли се струва, че току-що слушахме един лицемер?“
Луций скочи. Той избухна възбудено, сякаш искаше да потисне нещо в себе си:
— Не, не! Не, мой Сенека! Преценката на Секстилий е позорна. Той не е справедлив човек, щом говори така.
Сенека изправи гръб, плътно се уви в пурпурната си тога и произнесе:
— И аз мисля като теб, Луций. Всъщност времето ще провери словата на дело и ще измери постоянството на тези дела.
И изведнъж премина на друга тема:
— Чух, че Гай те е избрал за член на императорския съвет. Това е голямо отличие за един мъж на твоите години. Но е и голяма отговорност за теб, Луций.
Досега Луций имаше опора в баща си. Сега за пръв път усещаше, че е самостоятелен човек, господар на своите решения. Бе преодолял чувството на зависимост от баща си. Бе самоуверен. Копнежът, страстният копнеж да бъде значителна личност като него, го обзе изцяло. И той каза с достойнство:
— Знам. И ще помня това.
Сенека разбра. Той прегърна през рамо младия мъж:
— Самоувереността има две лица. Дръж се за истинското, момчето ми. Тогава твоята самоувереност ще бъде твоята съвест. А ако някога се нуждаеш от съвет — с удоволствие, винаги с удоволствие…
— Благодаря ти, скъпи. Но едва ли ще има нужда…
Сенека се усмихна:
— Знам какво си мислиш, Луций. „Аз съм дете на Фортуна, всичко ми се удава, на моя страна са всички добри божества, ако летя високо и все по-високо подир колесницата на Хелиос…“
Луций ококори очи. „О, богове, този човек ми чете мислите! Дали ме осъжда?“
Но философът се усмихваше приятелски, прегръщаше Луций и когато минаха през атриума, се поклони дълбоко на лика на Сервий.
— И честолюбието има две лица, мили. По-добро е това, което държи повече на честта, отколкото на жаждата. Vale, мой Луций!
38
Тази година пролетта бе толкова щедра на цветя и аромати, че те просто заливаха Рим. Сякаш природата се състезаваше с Гай Цезар, който пък заливате римския народ с доброта и обич.
Златният век на Рим се бе възвърнал.
Изчезнаха гладът, мизерията, недоволствата — останаха само неизбежните болести и смъртта. Императорът бе наистина блато и гордост за човешкия род. Crimen laesae Maiestatis, законът на ужаса сякаш бе забравен.
Празниците, предвидени в календара, се редуваха с празниците, които устройваше императорът. Отвориха се вратите на таурийските арени и на Големия цирк. По вода и по суша караха към Рим стада зубри, мечки, лъвове, тигри. От бестиария331 — в подземията на Големия цирк по цели нощи се чуваше ревът на хищниците, този отдавна нечуван рев, който галеше римските уши и обещаваше великолепни зрелища.
Подсъдими, затворници и роби-гладиатори излизаха срещу дивите зверове с къси мечове, копия или пък с тризъбец и мрежа на рециарий. Кръвта на хищниците се смесваше с кръвта на хората, жълтият пясък аленееше, императорът и стотиците зрители ликуваха. В сянката на цирка театърът линееше, артистите живееха ден за ден от скромните си представления по улиците.
На пиршествата се лееха реки неразредено вино и вече не се поднасяше само половин глиган, както по времето на Тиберий, а дори по пет глигана наведнъж. В Путеоли се строеше императорски кораб от кедрово дърво. Носът и кърмата бяха обшити със златни пластинки, на палубата, имаше покрит триклиниум, перистил, басейн и градина, в която растяха палми и портокалови дървета.
Императорът непрестанно удивляваше приятелите си и народа, удивляваше и самия себе си, възхищаваше си се, че може да измисля такива чудеса от разкош и великолепие.
Опиянението от властта обземаше императора, опиянението от удоволствията — двореца, опиянението от пълния корем — народа.
Благословията на милионите се сипеше върху императорската глава с молитвите на жреците и хората завършваха с думите:
— Богове, благословете любимия ни император!
— Рим, Рим над всичко!
Днес, първият ден от месеца на Гай Юлий Цезар332, е голям празник за Рим. Сенатът предложи на императора консулски сан веднага след възкачването му на престола. Но благородният повелител отказа. Не искал да лишава от тази почест избраните вече консули. Но ако сенатът настоява, ще приеме с уважение и благодарност. Обаче ще встъпи във вършената длъжност чак след като изтече срокът на досегашните консули, тоест на първи юли 790-та година от основаването на Рим. Каква скромност! Какво уважение към съгражданите! По-нататък императорът съобщи, че за втори консул би желал да бъде избран неговият чичо Клавдий, когото Тиберий държеше настрани, и че двамата ще изпълняват върховната длъжност само два месеца, за да не препречват пътя на тези, които са били вече определени за нея. Консулските си пълномощия императорът ще предаде в последния ден на Августовия месец, в който ден ще навърши двадесет и пет години, и ще се отчете пред сената и народа за своята дейност.