И когато артистите след представлението се качваха на колите си, селяните ги изпровождаха и викаха подире им пак да дойдат. И дълго стояха на пътя, макар скърцането на колелата отдавна вече да не се чуваше и само среднощната луна да плуваше над главите им. После бавно се разотиваха, като продължаваха да говорят за представлението и да се смеят чак до праговете на къщите си, чак докато заспят…
Квирина обичаше да пътешествува. Не я смущаваха неудобствата; не я смущаваше и това, че ежедневно, до втръсване играят едно и също. Беше щастлива, че е с Фабий. Гледаше го възхитено, струваше й се, че е цар на някакво мъничко царство, където всичко ставаше по негова воля. Фабий се грижеше за всичко, успяваше да бъде навсякъде. Строеше сцени, правеше факли и борини, опъваше завесите и в следващия миг можеше да го видиш в най-близката къщичка, където молеше хората да му дадат за вечерта маса или сандък. Квирина не се отделяше от него. Помагаше му, колкото сили имаше. Беше сръчна и затова тя се грижеше за костюмите. Переше и кърпеше туниките, хитоните, наметалата; грижеше се за восъчните маски, воалите и лъскавите колани; преправяше окъсаните завеси.
След представлението вземаше медната паничка и тръгваше между публиката да събира пари. В такива моменти и вечно недоволният Кар бърчеше чело от учудване. Кълна се в крилцата на Меркурий! Как успява това момиче да събере много повече, отколкото опитната Волумния или кокетната Памфила?
И колите отново заскрибуцваха от село на село, разнасяха смях и добро настроение, превръщаха делничния ден в празник. И тъй както неочаквано се появяваха, така неочаквано и изчезваха.
Слънцето прежуряше. През април в Лациум335 е горещо както през юни край Дунава. Квирина се печеше на слънце, легнала що гръб в тревата, с очи затворени, сякаш спи, но устните й се мърдаха. От време на време вдигаше ръка да пропъди някоя нахална муха. Върху лицето й падна сянка: над нея стоеше Волумния; тя сложи в тревата паничка с обяд.
— Днес имаме риба.
Квирина й се усмихна, седна, взе паничката на колене и започна да яде.
— А къде е твоят обяд?
Волумния бършеше с края на хитона потта от челото и шията си.
— Сега не мога да ям. Тази кола здравата ми разтръсква червата. Пък и толкова е задушно! Как издържаш на тази горещина, момиче? Ще слънчасаш!
Квирина подаде празната паничка на Волумния и се взря в нея.
— Аз репетирам. Това ми е първата роля с реплики и много искам да те помоля да ме послушаш…
Волумния бе доволна, че момичето търси съвета и. Но не промени заядливия си тон:
— Свикнала си да говориш само с крака и ръце, нали? Е, нищо. Който иска да се научи, ще се научи. Ела с мен. Няма да стърча на това слънце я! Ела да те чуя някъде на сянка.
Волумния се настани удобно под един кестен и каза:
— Е, почвай!
Квирина се отдалечи няколко крачки, обърна се и изтича като на сцена. Застана пред Волумния и заговори бързо, на един дъх.
Волумния я прекъсна:
— Защо е тоя галоп, момиче? Искаш ли хората да те разберат? Искаш! Тогава отново и по-бавно.
Квирина повтори репликата си в забавено темпо.
— Сега пък прекаляваш намръщи се — Волумния. — Като ти казах по-бавно, това не значи да приспиваш публиката. Отначало!
Квирина повтаряше репликите си за четвърти, за пети, за седми път.
— Защо държиш така ръката си? И другата! Трябва не да кудкудякаш, а да се смееш! Лицето, лицето, момиче! Усмивката трябва да бъде такава, че и лед да стопи, а не такава замръзнала, студена. Затова играем вече без маски, та и лицето да играе!
По челото на Квирина избиха капки пот, Волумния видя това и каза решително:
— За днеска стига. Да, миличка, театърът не е шега работа.
Девойката я погледна с благодарност и уморено се свлече на земята.
— Талант имаш — това е факт. Сега ти трябва издръжливост. Без издръжливост никой не е станал истински артист. Когато бях на твоите години, нашият архимим здравата ме измъчваше. Даже и пръчка вземаше. Ти си по-добре.
Квирина леко се усмихваше, загледана в короната на кестена, и си спомняше своето начало. Как Кар я хокаше за най-малката грешка, как всички я ненавиждаха, как всичко правеше лошо, как на всички пречеше и никому не можеше да угоди. Памфила й се присмиваше, Волумния мърмореше, че досега са минавали и без тези подскачаници, защо са им сега, и Квирина разбираше, че застаряващата актриса ревнува…