Артистите се надвикваха, всеки вече виждаше пред себе си пълната чиния, устата им се наливаха със слюнки и пътят оставаше зад тях. Слънцето приличаше. Още от сутринта бе душно.
Едва бяха изминали десет стадии, когато Памфила забеляза, че ги настига група римски витали на коне.
— Великолепно — прошепна Грав и сръга Фабий в гърба. — Ще имаме въоръжен съпровод.
Фабий се обърна и стисна устни. Не отговори на шегата. Гледаше ездачите, които ги настигаха в галоп, и му се стори, че всеки от тях има заканителното лице на Луций Курион. „Значи, той е наредил да ме хванат!“ — мина светкавично през главата му. Отмъщение за обидата. Погледна към Квирина, която седеше облегната на багажа — с очи, притворени срещу слънцето — и си тананикаше в ритъма на колелата. „Нищо не подозира моята малка…“
Ездачите се изравниха с колите, командирът спря конете.
— Кои сте вие?
Грав изпъчи хилавата си гръд и заговори:
— Ние, уважаеми, сме римска артистична трупа. Прочутата трупа на Фабий Скавър, когото можеш in persona336 да видиш тук, той държи здраво поводите на нашите квадриги…
Фабий заедно погледна Грав. Вигилът се усмихна и поглади мустаците си.
— Salve, Фабий! Това си ти, познавам те. Накъде сте се запътили?
Фабий усети, че не е дивечът, подир който вигилите тичат.
— По света, мой центурионе, да разнасяме веселие между хората…
Командирът му махна приятелски, пришпори коня и ездачите се понесоха напред, минавайки край първата кола, от която Волумния им изпращаше целувки с двете си ръце.
Имението „Пакувиана“ представляваше малко селце от латифундията на сенатора, който живееше в Рим. Редом с разкошния дом на господаря тук имаше яхъри за коне, обори за бикове и крави, кошара, птичарници, воденица, житници, хамбари, сушилни, преси за изстискване на дървено масло и вино, пещи за печене на вар, работилници. А зад постройките — поля, пасища, липата, зеленчукови градини, овощни и маслинови гори, рибарници, а по склоновете — безкрайни лозя.
Пакувий идваше няколко пъти в годината тук, за да изстиска от своя управител Перений каквото може. Времената не бяха розови за латифундистите; стопанството не им носеше големи доходи както някога. Робите бяха поскъпнали. Ставаха все по-малко, старите извори на роби пресъхваха, нови не се откриваха, защото цареше мир, а робите се доставяха главно през войната. Робите, окуражени от въстанието на Спартак, вече не се престараваха както някога. Работеха без охота, бавно, нарушаваха хода на селскостопанските работи, повреждаха сечивата, преструваха се на болни, бягаха. Управителят Перений, освободен роб, се грижеше за своя джоб както всеки управител. Почвата се изтощаваше, низовете тънеха в плевели, маслиновите гори и лозята крееха. А за да не се разпадне съвсем стопанството, той беше дал доста голяма част от земята на колоните, които имаха в селището малки имоти; те му плащаха в натура за това, че обработват господарската земя, и управителят не се грижеше за нищо повече.
Двете коли трополяха по селския път. Небето се покри с облаци, южният вятър откъм морето се развилня, задаваше се буря. Волумния и Фабий шибаха конете, колите с трясък се носеха по грапавия път и така подскачаха, че пътниците в тях можеха да си прехапят езиците. Беше около пладне, вече наближаваха имението, когато изведнъж се изви вихрушка и така заогъва и закърши младите тополи и пиниите, че короните им почти се опираха о земята, и облаци прах покриха артистите. По изпотените им тела полепваше, ситен пясък, те бързаха, колкото можеха, „Пакувиана“ вече се виждаше, вятърът дори донасяше помийната миризма и сред вихрения прах се открояваха мраморните колони пред входа.
И в този миг небето се продъни. Ливна пороен дъжд върху хората, конете, колите, пътя, затрещяха гръмотевици и сред този ужас артистите, измокрени до кости, преминаха портата на имението. Робите изскочиха да ги посрещнат и закараха колите под навесите, където държаха земеделските сечива.
След като артистите се преоблякоха, управителят, заедно със съпругата си, ги прие като велможа.
— Моят дом е и ваш дом — произнесе Перений, сякаш той бе господар на имението, и оглеждаше жадно едрите форми на своята роднина.
Съпругата му подари възхитена усмивка на Фабий.
— Кой не знае прославения Фабий Скавър? Виждала съм те в Рим. Бъдете добре дошли!
След това се събраха в триклиниума на богат обяд от птичи блюда. Жената на управителя настани Фабий до себе си, тя сама му наливаше вино, обсипвайки го с усмивки и комплименти. А той й се усмихваше с уста, пълна с печена пуйка, поглеждаше многозначително към белите й рамене и връщаше комплиментите й с висока лихва. Когато комплиментът му се получаваше особено остроумен, Фабий ритваше под масата Квирина. Девойката дъвчеше усърдно, за да не избухне в смях. Артистите бяха истински чудотворци: робът едва успяваше да постави на масата пълно блюдо и то вече зееше празно! Да бъдат благословени Волумния и нейните роднини!