Следобед робите помагаха на артистите да подготвят сцената на стария мим „Невярната обущарка“. Бяха весели. Поради бурята не отидоха на работа, в чест на артистите днес и на тях ще дадат месо, а на всичко отгоре ще видят и комедия. Белите им зъби весело светят на черните им лица.
Удар по медно котле.
Фабий излезе на сцената, отметна ефектно рициниума337, скриващ жълтата му туника, върху която Квирина бе пришила червени колелца. С тази туника днес той играеше за пръв път. Докосна струните на китарата. Квирина изтича на сцената и откри представлението с танц. После започна пиесата.
„Невярната обущарка“ бе старинен римски мим, Красавицата Флора слага рога на мъжа си — обущаря Секст, — изневерявайки му с чирака Прим. Когато я хващат на местопрестъплението, тя твърди, че Прим я лекувал от глисти.
Днес ролята на Флора изпълняваше Волумния, за да се изфука пред управителя. Тя цупеше устни, изобразяваше невинност и срамежливо, като малко момиче, слушаше съблазнителя — чирака — Муран. Той обръщаше очи нагоре, въздишаше, сякаш от любов, а всъщност просто не можеше да обхване Волумния през кръста. Любовниците бяха прегърнати, когато на сцената се промъкна обущарят Секст — Лукрин. Той скръцна със зъби, свали наметалото си и като го държеше пред себе си сякаш на закачалка, наблюдаваше изпод него своята невярна жена и любовника й. Двамата си разменяха сладострастни нежности и смело напредваха в любовната игра… Съблазнителят Прим започна да се съблича. Лукрин изтръпна. Прим окачи туниката си на ръката на обущаря! Обущарят изскочи с вик изпод наметалото. Флора пищи, Прим бяга…
И в тази бъркотия притича надзирателят на робите. Зашепна уплашено нещо на управителя, Перений скочи и започна да се провира между насядалите роби…
На сцената звучат грубоватите куплети, изпълнявани от Фабий в съпровод на китара:
Фабий повишава глас:
Жената на управителя се тресеше от смях и така ръкопляскаше, че можеше да си изкълчи ръцете. Артистите благодаряха. Публиката настава. Робите последваха надзирателя на двора. Там те узнаха вестта: робът Агрипор избягал! Управителят бе наредил да пуснат подире му кучета-гончии. Уплашените очи на робите святкаха на тъмните им лица. Горко ни! Колко ли глави ще паднат сега?
Два фенера разпръскваха тъмнината в хамбара. Артистите мълчаливо се разгримирваха. Те бяха забелязали, че управителят си отиде преди края на представлението. И сега разтревожено премисляха какво ли се е случило.
Лукрин измиваше ръце от обущарската мръсотия, Муран и Памфила Прибираха грима в сандъчето, Волумния старателно оправяше прическата си, защото й предстоеше среща с управителя, след като жена му заспи. Квирина бе сгънала зеленото си наметало на нимфа, седеше на едно сандъче и прегърнала с ръце колене, се взираше изотдолу във Фабий. Той свали новата си туника с червените колелца. Гол до кръста, чистеше остатъците грим от лицето си и се усмихваше на момичето.
Бръмченето на мухата, заплела се в паяжината, бе единственият звук, който нарушаваше напрегнатото мълчание.
Вратата на хамбара изскърца. Влезе Грав и я затвори след себе си. Впериха очи в него.
— Докато сме играли — избягал роб… вече хукнали по дирите му… с кучета.
Квирина прошепна в тъмното:
— Какво ще стане, ако го хванат?
Никой не й отговори и тя се обърна към Фабий:
— Кажи, какво ще стане…
— Когато бях на петнайсет години, също избяга един роб на моя господар. Десет души разпънаха на кръст, останалите ги смазаха от бой… мене също… по петдесет удара на всеки.
В трепкащата светлина на фенера Квирина видя белезите върху гърба на Фабий. Разтрепера се. Отново настана тишина.
Отдалеко се чу напевен плач. Край боклукчийските ями, където се изхвърляха остатъците от храната, вечер, след работа, тайно се събираха робите. Там те си говореха, пееха, мълчаха — всички заедно. Господарят приемаше това: нали надзирателят с кучетата ги пазеше! Над тихото тъжно пеене се извиси гърлен глас. Негърската песен е провлечена, тъжна: