Песента секна. Лай на кучета и тропот. Все по-близо и по-близо. Викове, вопли. Все по-близо и по-близо. Артистите се вцепениха. Гласът на управителя е като бръснач:
— Та казваш, че не си искал да избягаш? Че само си се скрил, за да си изядеш на спокойствие откраднатия салам? Тихо! Не ми врещи в ушите! Надзирателят! Петдесет камшика! А после — една седмица в ергастула с гюле на крака! Ще те науча аз теб, негоднико!
Воплите се усилиха. Чуваше се как робът хълца и моли; после го повлякоха по земята… Сигурно към ергастула, помисли си Квирина.
Волумния изведнъж остави гребена. Няма да отиде при управителя. Напразно ще я чака.
— Тръгваме си, нали? — обърна се тя към Фабий.
Той я разбра и кимна с глава.
Воплите на осъдения се отдалечаваха, отслабваха, затихваха, дори кучетата вече на се чуваха. Тишината бе пълна, само мухата в паяжината бръмчеше.
В хамбара не проникваше никакъв звук отвън. Нито воплите, нито стенанията на измъчвания, но Квирина чуваше всичко това. Кръвта пулсираше в ушите й, тя сякаш сънуваше; така недействителни бяха тези звуци, този вик, който се извисяваше все повече и повече, така ужасяваща бе тази невидима сцена; така безумно бръмчеше мухата.
Квирина се притисна до Фабий, цялата разтреперана.
— Фабий! Петдесет удара! Това е ужасно!
Фабий я милваше по косите. Наведе се съвсем близо до нея, дишаше в косите й и зашепна утешително, както се успокоява уплашено дете:
— Все пак имал е късмет, Квирина. Петдесет удара — от това не се умира. Ще изтърпи ударите, раните ще заздравеят, ще се съвземе и всичко ще бъде наред. Само няколко белега ще останат. Какво значение има болката в сравнение с радостта, че утре пак ще види слънцето? А можеха да го убият, нали е роб!
Фабий повдигна лицето на Квирина, притегли я до себе си и прошепна до самите й уста:
— Какво означава някакво си мъчение? Нали и то е живот, моя мила. Нека ме боли, но ти да си до мен. Само ти да си до мен!
Тревиниан е малко градче, разположено амфитеатрално върху стръмния бряг на езерото, потънало в сенките на бадеми и кичести акации. От мраморния фонтан на площада през габърова тръбичка блика кристална вода, доведена от Сабатенските планини.
Колите свиха по уличката нагоре към височината; децата и кучетата ги изпроводиха чак до бялата, уединена къщичка. Фабий почука на портата. Скоро му отвори един мъж, малко по-възрастен от него, но по-мъничък, по-дребен; щръкнали коси, лице, потънало в брада. Неприветливото лице грейна, щом позна госта, хладните като желязо очи станаха топли. Той прегърна Фабий, прегърна и останалите, после и тримата младежи, които виждаше за пръв път. Помогна им да вкарат колите в двора и да разпрегнат конете. Това бе Федър, баснописецът.
Федър, по произход македонец, бе прекарал младините си като роб при Октавиан Август. Но императорът го освободил, за да се посвети на басните, в които първоначално подражавал на Езоп, а сепне и сам съчинявал. Федър започнал да ги издава, безкрайно горд и тщеславен от плодовете на своето творчество. Но не могъл дълго да се радва. Сеян, първият сановник на Тиберий, решил, че една от присмехулните басни е насочена срещу него; изправил поета пред съда и сам бил негов ищец, свидетел и съдия. Изпратил Федър в изгнание. И когато след смъртта на Сеян се завърнал, той не пожелал повече да живее в неблагодарния Рим, С печалбите от своите басни, които можели отново да се размножават, Федър си купил малка къща в Тревиниан — по-далече от Рим, по-далече от света.
Федър поведе гостите си по терасовидната градина, разпитвайки ги за познатите в Рим. На една от терасите имаше пергола338, малки йонийски колони от шлифован туф339 поддържаха покрива, от който висяха лози чак до земята. Артистите насядаха край голяма каменна маса в беседката, а Федър и робът му Траний донесоха малки бели хлебчета, сланина, овче сирене и вино. В ъгъла на беседката, върху подставка от пясъчник, стоеше животно от жълтеникав мрамор.
— По-рано това го нямаше — каза Фабий, който бе идвал тук вече няколко пъти. — Котка ли е?
Федър се усмихна. Усмивката му бе малко изкривена, малко подигравателна, малко скептична.
— Това е символът на нашия Рим. Той отдавна вече не е вълчица, а лицемерна котка. Това е стара етруска работа. Селяните ми я донесоха. Изровили я от саркофага, дето пазела спокойствието на древните обитатели на този край. Навярно не са имали много добро мнение за своите съграждани — подсмихваше се Федър, — щом е трябвало да си осигуряват спокойствието след смъртта по такъв начин. Етруските отдавна са се превърнали в прах и пепел, котките излизат от гробовете, а недоверието между хората си остава, както е било някога, дори по-голямо. Nil novum sub sole340, приятели.