— Рим е пълен с котки… — каза Грав, а баснописецът го прекъсна:
— … и нищо не може да му помогне, нали? Човек за човека е вълк — така е било по времето на Плавт341, така е и днес. — Федър се засмя. — И въпреки всичко този хищник ми е по-мил от статуите на боговете и императорите. Такива аз нямам тук.
Фабий вметна:
— Нашият Федър разбира красотата различно от римските богаташи. Погледнете: вместо Аполон — чемширова лира, на която свири вятърът, вместо императорската статуя — гъвкаво хвойново дръвче.
— А нима тази колона, обвита с бръшлян, не е по-красива от нашето Ботушче?
Гостите и домакинът се разсмяха.
Федър добави:
— Вещите и хората не са само това, което представляват на вид. Те са предимно това, което ние искаме да видим в тях.
От беседката се разкриваше прекрасна гледка към Сабатонското езеро. Къщички като бели кубчета бяха накацали по терасите, които се спускаха към сребърното огледало. Над плоските им покриви, затиснати с камъни, се виеше ароматен, прозрачен дим, сякаш рибарски мрежи, съхнещи по коловете край езерото.
— Колкото пъти съм идвал тук, винаги съм се възхищавал от твоя край — говореше Фабий, докато домакинът наливаше вино от амфора в глинените канички. — Никак не се учудвам, че тук дори и не си спомниш за Рим.
— Тук сигурно е приятно за писане — обади се Волумния. — Само че си сам…
Федър метна поглед към състарената артистка:
— Приятно е за писане. А щом човек е сам, значи, не е в лошо общество.
— Над какво работиш сега, драги Федър? Много ли пишеш? — попита Грав, дъвчейки с усилие сланината.
— Имам няколко нови басни.
— Кога ще ги издадеш? — полюбопитствува Фабий.
Отново иронична и скептична усмивка:
— Когато уважаемият Созий благоволи; аз не се отказвам от хонорарите в полза на многоуважаемия му джоб, както римските поети, нито пък ходя да пия с него. — Федър поглади побелялата си брада. — Засега чета басните на тукашните рибари. Една от тях толкова им се хареса, че си я направиха на песничка. Но като я слушам, сам не знам: Федър ли е това, или не?
— А каква е песничката? — попита Квирина.
Федър се дърпаше. Не умеел да пее. Те го молеха, настояваха, Най-после се съгласи и подхвана:
От храстите излетя уплашен кос, тъй като артистите в беседката така гръмогласно се изсмяха при последния куплет, че повече не можеше да се спи.
— Ами хонорарът какъв е? — попита Волумния, задавяйки се от смях.
— Както за другите басни. Жълтици не падат, но риба колкото щеш. — И Федър завърши самодоволно: — Тревинианци ценят своя поет.
Квирина слушаше с полуотворени уста. За автора на басните, доста от които знаеше от Фабий, тя си бе създала съвсем друга представа. И сега малко се разочарова. Римските поети бяха красиви, изтънчени млади патриции. А този хаплив рошльо не й приличаше на поет. При това живее толкова далече от Рим! Тя плъзна поглед по покривите на Тревиниан и изтърси с детска невинност:
— Ами че ти… нямаш тук много слушатели…
Федър протегна шия като охлюв от черупката си, очите му изхвръкнаха като пипала срещу момичето и той произнесе високомерно:
— По-добре двадесет умни слушатели, отколкото две хиляди, които не са способни да разберат истинското изкуство!
Фабий побърза да заглади впечатлението от Квирининото простодушие:
— Ти си прав. Публиката на село е по-благодарна от римската. — Очите му се смееха. — То и ние сме римляни, но вярвам, че ще ни сметнеш за достойни да чуем някоя твоя басня. Разбира се, такава, за която със сигурност знаеш, че си й автор!
— Да, да, молим те! — кокетно свиваше устни Волумния. Към нея се присъединиха и другите.
Федър това и чакаше. Поколеба се още малко, после прокара пръсти през рошавите си коси и започна да декламира за вълка и кучето, за царя на зверовете — лъва, и маймуната, за брадатите кози, за орела и враната, за лисицата и змията и още много други басни; всичките блестяха от остроумие.
341