Вечерта Валерия напразно очакваше любимия си. Той бдеше над императорското ложе заедно с Ения, Макрон и лекарите, които не знаеха какво да предприемат.
Калигула вдигна температура, целият трепереше, обливаха го ту ледени, ту горещи вълни.
След игрите народът узна, че императорът се е разболял. Тълпите обкръжиха двореца, не искаха да си отидат, макар че настъпваше нощ, и настояваха всеки час да бъдат уведомявани за състоянието на любимия си владетел.
Лекарите така и не знаеха какво да сторят. По рецепта на Августовия лекар Меза те направиха на императора компреси със студена вода, но това не помогна. Състоянието на болния бе сериозно.
Стотици хиляди хора се разположиха на Палатина и на Форума. Силни стенания и плач се чуваха в нощта. Всички богове — римски, гръцки, египетски, финикийски, фригийски — се призоваваха на помощ. Патриции и плебеи обещаваха скъпи дарове на божествата, ако спасят живота на императора.
Температурата се покачваше. Лекарите поставиха пиявици на болния. Но температурата не спадна. Императорът бълнуваше.
Сред тълпата се носеха викове:
— Спаси го, всемогъща Хеката, вземи моя живот вместо неговия!
41
Вече четвърта седмица Рим живееше под знака на мъката, плача и надеждата, а императорският дворец — потънал в грижи около болния. Край леглото на цезаря се редуваха лекари, редуваха се и приближените му.
Очите на Ения бяха помръкнали от умора, изтерзани от бдение. Сестрите на Калигула Ливила и Агрипина, а също и Друзила — макар и с болни дробове — седяха непрекъснато край леглото му. Макрон и Луций почти не напускаха двореца.
Нощите бяха тежки, изтощителни, уморителни. Денем болният подремваше; нощем, когато температурата се покачваше, той бълнуваше. Виждаше се как препуска по състезателната циркова пътека на своя Инцитат. Бореше се с вятъра, призоваваше Юпитер на помощ, шибаше любимия си кон, носеше се в галоп и с победоносен вик известяваше, че пръв е стигнал до финиша.
В един такъв момент при императора бяха само Луций и лекарят. Харикъл слагаше на слепоочията му пиявици. Луций бършеше потта от челото и гърдите му с гъба, намокрена в студена вода и вино. Разсъмваше се. Сребристата светлина разпръсна виденията, императорът се съвземаше. Отвори дълбоко хлътналите си очи, погледът му се плъзна по помпейската стенопис и накрая се спря върху Луций:
— Как е Инцитат?
— Добре е, мой най-скъпи — отговори Луций.
— Летеше с мен като вихър. Всички изпреварихме.
Но беше целият в пот. Да не получи възпаление на дробовете.
Очите на Луций и Харикъл се срещнаха: отново бълнува.
— Ще отида да го видя в обора — обеща Луций.
Калигула леко се усмихна на Луций:
— Ти си ми верен. Кажи ми, колко дни вече…
— Шест — изрече бързо Харикъл.
— Лъжеш! Ти кажи, Луций!
— Двадесет и шест, мой драги.
— Ах ти, лъжливо лекарско псе! Искам да пия! Не ти! Луций, ти ми дай да пия!
Луций отпи от студената вода с вино и като подпираше с лявата си ръка главата на Калигула, доближи чашата до устните му.
— Нямам сили. Къде е Ения?
— Тя бдя над теб непрекъснато три дни и три нощи. Отиде да си почине.
— А Макрон?
— В кабинета си е. Диктува. Да го извикам ли?
— Не. — Императорът се замисли. Освободи с ръка лекаря. — По-добре ми е.
— Слава на боговете, мой Гай. Веднага ще съобщим.
— Почакай. Беше ли при Авиола?
— Три пъти.
Императорът се намръщи:
— Още ли не е решил?
— Твоето желание е заповед за него. Но летният дворец в Апциум344 не е негов. Собственост е на дъщеря му Торквата, наследство от майка й.
Калигула притвори очи. „Не знам по-хубав летен дворец от този. Колко красива ще бъде в него Ливия Орестила. Мъжа й Гай Пизон ще изпратя проконсул в далечна провинция. И ще скрия тази красота за себе си в Анциум.“
— Поради това не е възможна продажба, а само замяна — обади се Луций.
— Ще му дам на този ненаситник която иска от вилите ми.
— Ще му съобщя това. Така че около октомврийските нони замяната би могла да се осъществи.
Калигула кимна. Бе уморен. Тихо промълви:
— Но никой нищо да не узнае! Никой!
— Никой, разбирам. Тъкмо сега Авиола е в Анциум.
— Добре. Иди при него и се договорете. Имаш моите пълномощия. Искам да пия. Благодаря ти.
Затвори очи, замълча и скоро задряма.
По цели дни и нощи Валерия очакваше Луций. Пишеше му писма, но не ги изпращаше. Страхуваше се да не го разгневи със своята натрапчивост и настойчивост. Сама се утешаваше: „Ще му стана по-мила след по-дълга раздяла. Ще му липсвам. Нали знам как копнее за мен, как жадува за моята любов.“ Извиняваше го с болестта на Калигула. Знаеше, че е неотлъчно при императора, одобряваше това, нали оздравяването на Калигула бе и в негова, и в нейна полза! И въпреки всичко се надяваше, че ще намери малко време и за нея.