Една сутрин забързано притича робът на Луций с кратко писмо: „Идвам.“ Валерия ликуваше. Но Луций не дойде. Тя се измъчваше от ревност. Нареди на свой човек да следи Луций. Съгледвачът донесе лоша вест: у дома не се прибира, постоянно е на Палатина, но няколко пъти по тъмно е ходил в двореца на Авиола, облечен в плебейски дрехи.
Когато чу това, Валерия пребледня. Пред очите й изскочиха червени кръгове. Разпита недоверчиво съгледвача. Той служеше на Валерия от години, бе й предан като куче. Няколко мига се поколеба, но страстта и ревността й бяха по-силни от разума. Гласът й заекваше:
— Ще направиш ли всичко заради мен?
— Всичко, господарке.
Тя донесе сребърна кутия и изсипа на масата своите украшения. Това бе цяло състояние. Това бе имение и лозя, стадо добитък, това бе добруване за цял живот.
— Всичко ще бъде твое…
Очите на човека се наляха с кръв, той едва преглъщаше:
— Какво трябва да направя, господарке?
Валерия се приближи до лицето, набраздено с дълбоки бръчки, и зашепна обещания и заплахи. Той кимна и се закле в Юпитер Гръмовержеца: „Ще изпълня и ще мълча!“ След което си отиде безшумно като хищник.
Часовете се влачеха като години. Валерия чакаше. Улавяше и най-малкото шумолене, сърцето й биеше в гърлото. Не можеше да заспи. В полунощ Адуа й съобщи, че е дошъл съгледвачът. Валерия го вмъкна в своята спалня, отпрати робинята.
— Говори!
Той извади изпод наметалото си камата, от която нарочно не бе изтрил кръвта. Разказваше: прескочил оградата на Авиоловата градина, като преди това хвърлил на договете отровно месо. Дебнел, скрит в храстите. След малко се появила бледоликата девойка, която всяка вечер се разхождала под кипарисите. Пълзял подир нея чак до края на градината, където тя седнала на една мраморна скамейка. Било вече тъмно, когато изведнъж застанал пред нея. Тя скочила уплашено и той я пробол. В сърцето. „Сигурен удар, моя господарке.“
Валерия гледаше камата, която убиецът бе поставил на масата със засъхналата черна кръв на Торквата по нея. Подаде на мъжа сребърната кутия, натежала от злато и скъпоценни камъни. Той я уви в черен плат и я скри под наметалото си; искаше да целуне ръцете на Валерия, но тя ги отдръпна.
— Ще ме пропусне ли вратарят, господарке?
Валерия плесна ръце и се разпореди. Мъжът си отиде. Тя погледна камата. Взе я и я заоглежда от всички страни. Триумфираше. Радостта й нямаше граници, от устата й излитаха победоносни викове. По нейна заповед събудиха робите и робините. Нареди на управителя да им даде десет амфори вино. Тя пиеше с робите в атриума и правеше възлияния на ларите за своето голямо щастие. Изваждаше от сандъците скъпоценни одежди и ги раздаваше на любимите си робини. Атриумът гъмжеше от различни езици, звънтяха лири, лееше се вино. Нека пият, нека лочат, нека се любят в чест на радостта й, че съперницата й е вече мъртва!
С чаша вино в ръка Валерия изтича в спалнята си. Хвърли се върху леглото си, кристалната чаша падна и се разби на парчета. Виното се разливаше и упояваше крилатата Харпия345 върху мозаечния под.
Валерия лежеше възнак, загледана в тавана, и се унасяше от своята радост. Шумът в главата й не преставаше. Обливаха я горещи вълни. Скочи боса и разтвори завесите на балкона. На безлунното небе светеше червена звезда. Кървава рана след пробождане. Валерия потрепера. Дръпна завесата и си легна. Затвори очи. Но кървавата рана не изчезна. Разрастваше се, завираше се под клепачите й, пареше, изгаряше. Покри с ръце очи, но кръвта се процеждаше през пръстите й.
Изведнъж започна тежко да диша. Вдигна се уплашено и седна в леглото. Няма нищо, нищо, нищо… пияна съм, нищо повече. Изтръпналите крайници не й се подчиняваха, вкаменяваха се, вледеняваха се. Искаше да извика, но от гърлото и излезе само пресипнал стон. Страх сви сърцето й. После я обви мрак. От черните ъгли засвяткаха пронизващи очи върху набръчкано, студено, гневно и грозно лице, заплашващо като сянка на убиец: фурия — с развети змийски коси, с безумно отворена и няма уста. Поне един-единствен звук да издаде тази паст, да викне, да изкрещи, да прокълне! Но страшната паст не гъкваше и това навяваше още по-голям ужас. Появи се второ, трето лице с вихрено развети коси. „Какво искате от мен, фурии! Не можех иначе! Не биваше да живее!“
345