— Смили се над мен, мой единствени! Да заминем някъде далече, ще бъдем щастливи, ще видиш…
Луций бе равнодушен към сълзите й. Не изпитваше към нея вече нито капка любов, нито капка съжаление. Напротив, все повече се разрастваше злобата му. Мошеничка! Чрез убийството на Торквата иска да се завре в древен род, да стане римска матрона, съпруга на член на императорския съвет!
Валерия разбра, че не го е трогнала със сълзите си. Спомни си пропастта, която ги разделяше дори когато Луций я държеше в обятията си: той е благороден патриций, а тя дъщеря на воловар. Ах, тази проклета гордост на човека, увенчан от родовата слава, който може да си купи и човешката душа! Отчаянието й прерасна в ненавист.
Тя се изправи и обезумяло избухна:
— Не чуваш. Не искаш да чуеш. Не искаш да разбереш. — Гласът й се извисяваше. — Не ме искаш вече! Искаш да ме отритнеш като проститутка! Но забравяш коя съм! Забравяш какво мога! Забравяш какво знам!
Луций не се стресна и от заплахите й. Тя продължаваше, разкривайки това, което й бяха донесли съгледвачите.
— Аз много добре знам, че ти с баща си и останалите сенатори подготвяхте заговор не само срещу Тиберий, но и срещу Калигула!
— Можеш ли да го докажеш? — прекъсна я той. — Донеси на императора! Само ще ти се изсмее!
— Императора! Императора! — викаше Валерия. — Кой е тук император!
Истеричен пристъп я хвърли на леглото. Хълцаше, късаше възглавници, гърчеше се, крещеше:
— Не знаеш ли, че ако моят баща поиска нещо — съобщава го на Ения. А тя — на Калигула! Макрон управлява империята! Макрон е императорът! Не твоят Гай! Затова пъхна жена си в леглото на Калигула! Това беше негов ход!
Валерия продължаваше неистово да говори какво ли не, но Луций вече не я слушаше. Той стоеше, неспособен да изрече нито дума. Бе поразен от това, което в своята истерия Валерия му разкри. Не си правеше илюзии по отношение на интригите и подлостите, чрез които римските аристократи и богаташи вървяха към своите цели. Знаеше ги, самият той не се различаваше от тях, но това, което чу, бе прекалено много. С все сили се стараеше Валерия да не разбере до каква степен е поразен. Макрон сам е пъхнал жена си в леглото на Калигула! Какво цели? Трона? Ледени тръпки го побиха: тогава и аз с Валерия съм бил включен в този план!
Валерия забеляза съсредоточеното му лице и загледаните някъде в далечината очи. Опитваше се да си спомни какво е говорила, но съзнанието й бе притъпено, само дивото й и ненаситно чувство я тласкаше свирепо към целта да не загуби мъжа, когото желаеше с цялата си любов и властолюбие. Приближи се плътно до Луций, за да усети топлината на тялото й. Но той възприемаше само изкривеното й лице. Колко прилича на баща си. Същият поглед, същите груби жестове. Потръпна.
— Ще ти заменя обятията на стотици жени, мой най-скъпи… — Опита се да го прегърне. Той сурово я отблъсна.
— Но аз не искам да ти заменя прегръдките на стотиците мъже, на които си се отдавала!
Ръцете й увиснаха. Отстъпи. В разширените й очи пламтеше злоба; това бе лице на Медуза346 и предвещаваща смърт.
Луций разбра. Но се овладя, сви рамене и си отиде. При Ливила.
Валерия гледаше подир него обезумяла от ненавист, обзета от лудо желание да си отмъсти.
42
Две вести очакваха Луций в императорския дворец.
Камата на убиеца не бе засегнала сърцето на Торквата. Лекарите бяха уверили Авиола, че дъщеря му, макар и тежко ранена, ще оздравее.
И втората вест: Гай Цезар очевидно оздравява.
С всеки ден императорът изглеждаше по-добре. В навечерието на октомврийските календи, след цял месец тежко боледуване, той стана от леглото.
Ликуването на Рим бе също така безгранично, както и жалбите му преди това. Принасяха се хиляди благодарствени жертви, кръвта на цели стада добитък се проливаше от радост, че императорът е оздравял. Животът в Рим и в цялата империя си възвърна своето привично темпо, своя здрав ритъм и тон. И императорът взе участие в жертвоприношенията. Но въпреки че беше pontifex maximus, той не принесе жертви на римските богове, а на Изида, която още по времето на Тиберий тайно почиташе. Римските жреци протестираха, но народът ликуваше. Нека принася жертви на когото си ще, само и само да е здрав!
Единствено най-приближените на императора живееха в непрестанно напрежение. Калигула седеше по цели часове в мраморното кресло — отрупано с възглавници, с кожа от етиопски лъв под краката, — гледаше обагрените дървета в палатинската градина, премисляше и мълчеше. Тази постоянна тишина, обгръщаща императорската спалня, предизвикваше безпокойство у всички, които бяха около него.
346