— Съобщи ли това веднага на баща си?
Валерия се изчерви. И подхвана с разкайващ се и молещ глас:
— Не веднага, мой цезаре. В името на боговете, прости ми! Обичах го. Страхувах се, че баща ми ще заповяда да го убият. Но когато ти се разболя, уплаших се дали твоята болест не е причинена от заговорниците и веднага изтичах при татко…
— Аз лично започнах да го следя — прекъсна я Макрон. — Теб не исках да те безпокоя, докато беше болен. Здравата трябваше да поработя. Спечелих хора, подкупих роби, изпратих съгледвачи. След три седмици установих как Луций е трябвало по уговорен начин да предаде съобщението на заговорниците.
— Какъв е бил този уговорен начин?
— Зад градината на Авиола, на Целиевия хълм, има един стар дъб. Това място е било удобно за всички заговорници. В дъба има кухина, незабележима на пръв поглед. Но моите хора я намериха. В нея бил този метален калъф, в който си слагали писмата. — Макрон сложи на масата желязна тръба. Тя беше ръждива. Императорът я взе и започна да я оглежда, като вдигаше очи и към Макрон. Хубаво се е приготвил. Реч и corpus delicti347.
Макрон продължаваше:
— Но най-важно е съобщението, което ми донесоха моите съгледвачи миналата седмица.
Макрон впери поглед в императора и заговори, като наблягаше на всяка дума:
— Луций Курион злоупотребява с твоето приятелство, цезаре. По тъмно, облечен като плебей, носи тайни вести от Палатина на затворника Авиола.
Императорът овладя израза на лицето си и разигра вълнение и уплаха:
— Наистина ли? Имаш ли свидетели за това? Говори!
— Четирима мои хора няколко пъти са го проследили оттук до Авиоловия дворец.
— И после?
— Подкупих надзирателя на Авиоловите роби. Той подслуша разговора между Авиола и Луций. Шушукали са си нещо за теб. Чул и датата: на октомврийските нони. Така са говорили преди една седмица. Тогава още не смеех да те обезпокоя, беше болен. Затова чак днес ти съобщавам това.
Императорът дълго мълча. Беше раздвоен. Той разбра играта на Макрон, но страхът за живота му го караше да не вярва и на Луций.
Ения вдигна големите си черни очи към Калигула:
— Спомняш ли си, любими, че още когато беше принц, аз те предупреждавах за Луций Курион? — Гласът й звучеше сладко, убедително спокоен. — Не ми харесваше заради безкрайното му честолюбие. Такива хора са безгръбначни и коварни. Бях неспокойна, като го гледах постоянно около теб, мой най-драги. Но не се осмелявах…
„И тримата говорят едно и също — помисли си Калигула. — Добро ли е това? Или лошо? Как да се добера до истината?“
— Невий! Когато Луций се върне в Рим, нареди да го арестуват.
Макрон се наведе през масата:
— … и в Мамертин?
— Най-напред го изпрати при мен — произнесе бавно императорът.
Макрон нетърпеливо попита:
— Ами Авиола?
— Най-напред Луций, после Авиола! — каза енергично императорът и гневно удари с металната тръба по мраморната маса.
Касий Херея, който през цялото време стоеше зад завесата с меч в ръка, надникна в триклиниума.
— Благодаря ти, Макрон, и на теб, вълшебно момиче, за верността ви. Ще имам пред вид вашите съвети. А сега вино!
Касий Херея отново се скри.
Кристалните чаши, пълни с червено вино, мятаха мълнии, които святкаха и се кръстосваха с мълниите на женските очи, и зад тяхната искряща мрежа всеки от четиримата играеше своята игра за осъществяването на мечтите си.
43
Принцеса Ливила се разхождаше безгрижно по закритата тераса на императорския дворец между посадените в огромни сандъци палми. Кестенявите й коси бяха разпуснати и вятърът си играеше с тях; тя знаеше, че така й прилича. Бе облечена нарочно небрежно, бе по-скоро разсъблечена, отколкото облечена. Очакваше любимия си и скучаеше.
Трите сестри на императора бяха различни: най-голямата — Друзила, беше като вятър, най-малката — Агрипина — лек ветрец, а средната — Ливила — вихър. Тя вилнееше като буен, помитащ всичко смерч. Подлудяваше хората около себе си, разиграваше всички мъже — от роба, който плевеше лехите в палатинските градини, чак до върхушките в сената. О, Афродита, как умееше тя с един поглед да разпали дори стоически хладното сърце на мъдрия Сенека! Той често бродеше из градината, за да зърне дивата красота на чувствените й устни и на изгарящите й жълтеникавозелени очи. Ливила така жадно и нетърпеливо се хвърляше от любовник на любовник, та Рим чак тръпки го побиваха от нейния любовен бяс. Но любовта й към Луций бе изключителна. Вече цял месец тя му беше вярна.
По Кливус Виктория към Палатина препускаше конник. Ливила се наведе над перилата, извика и размаха ръка. Конникът още от седлото си я поздрави весело. После скочи от коня и премина портата.
347