— Какво му е, Луций?
Той сви рамене.
— Не знам. Изведнъж се уплаши от нещо. Може би трябва да отидеш при него.
— Ах, този страхопъзльо! — ухили се Ливила. — Аз — при него? До гуша ми е дошъл! Че за какво му е тогава красивата Ения, изваяна от слонова кост и абанос? Или днес е ред на Орестила? — Тя се изсмя грубо и се изтегна на лежанката.
Луций изтича към императорската спалня. Вратата бе затворена отвътре.
— Я не се престаравай, остави го. На час по десет настроения! Много добре ми е известен. Навярно сега си представя, че е фараон или бог. А ти какво? Свободен ли си? Толкоз по-добре! Ела при мен!
Тя рязко дръпна Луций върху себе си.
44
От Тревиниан трупата тръгна на запад към онзи морски край, където преди хиляди години са спирали галерите350 на пеласгийските351 мореплаватели. Техният език и до днес краси италийските пристанища и градове с удивителни названия: Ферегне, Палес, Агила.
А след това поеха на североизток, през старата Етрурия, осеяна с малки хълмчета и ниски тисове по тях. Вървяха покрай некрополите352, където в широки тумулуси353 под пиниите от пет века спяха благородните етруски, превърнати в проста красота от бял мрамор. Върху могилите от време на време тупваше по някоя пиниева шишарка, ударът нарушаваше великата тишина и металножълтите брони на бягащите гущери проблясваха между камъните на старите гробища.
А наоколо кипеше живот. В нивите жънеха.
Когато настъпиха летните горещини, трупата тръгна по долината на Тибър, срещу течението, към Сабинските планини.
Знойно бе лятото тази година. От жаркото слънце римската равнина се жълтееше като кожата на африканските лъвове, блатата около града пресъхнаха и привечер облаци комари обсаждаха Рим. Обитателите на дворците по левия бряг на Тибър се спасяваха от маларията в своите летни дворци в Сабинските планини.
Трупата на Фабий играеше ту пред господарите в летовищата, ту пред селяните в планинските села. А в края на септември артистите се спуснаха в Пренесте и отседнаха в дома на Апелес.
Лозето на Апелес се намираше върху западния склон на планините на Албани, недалече от Тускулум. Артистът живееше тук с жена си Вестибия и двете си момчета, които още не бяха облекли мъжки тоги; живееше според семейните закони на Йехова, почиташе десетте заповеди на Мойсей, не работеше в събота; живееше с мисълта за театъра и лозето си. Грижеше се за лозите, подрязваше ги, връзваше ги, унищожаваше паразитите и се гордееше както с виното си, така и с името си на артист. Неговите приятели всяка есен идваха от Рим и му помагаха да прибере реколтата. С течение на годините тези гостувания се превърнаха в традиционни празници, които гостите очакваха с не по-малко нетърпение от самия стопанин. През време на гроздобера те спяха у Апелес: по-възрастните у дома му, а младите — на палатки в лозето.
Ко̀сите слънчеви лъчи заливаха склона, галеха тъмночервените гроздове, прежуряха шиите на берачите. Горещината се разливаше по телата им.
Гроздето бе узряло, покрито със сребрист прашец, червено до лилаво и черно, сладко като мед, сочно. Жените, приведени или приклекнали, режеха гроздовете с ножички и ги нареждаха в кошовете, които мъжете отнасяха на рамо долу, на двора. Там под навеса бяха наредени бъчвите и съдовете за ферментация. Голи момци тъпчеха гроздето, шляпайки с викове в ароматната каша. Вестибия бъркаше пяната, която се образуваше върху ширата. Изпаренията опиваха.
Гроздоберът е неповторимо, прекрасно, ненаситно опиянение. От изгрев до залез — опиянение. При брането опитват гроздовете, в почивките — ширата, а вечер — отлежалото вино. Упоителният сок на гроздето във всичките си разновидности тече непрестанно в гърлото, обагря алено мислите, разпалва копнежите, гъделичка езика, който според характера и издръжливостта си или се вдървява и вкаменява, или пък пламти непрестанно и неукротимо като огън на вятър.
Между колчетата, по които се виеха лозите, гъмжеше от помагачи. Те вдигаха врява, подвикваха, закачаха се…
Фабий размачка по шийката на Квирина тъмночервен грозд. Сокът обагри кожата й и струйката потече между гърдите й.
— Шията ти почервеня като варен рак, момиче — викаше Фабий и тихо добави: — … като при любене.
— Ах ти, хаймана такава, остави ме да бера и си гледай кошовете!
351
352