Той я целуна по устата, пълна с гроздов сок. Сокът ухаеше, сладнеше, а устните от него ставаха още по-жадни и горещи.
— Плюскайте, колкото корем ви държи — викаше Мнестер. — Гроздето е здраве, премахва запека, освежава мисълта, облекчава храносмилането. — Той зърна, че двамата се целуват: — Целувка с уста, намазана с грозде, двойно повече опива, уважаеми. Попитайте Фабий и Квирина!
Кривина се изчерви. Отблъсна Фабий и го смъмри:
— Махай се! Ставаме за срам!
— Радвай му се, Квирина, че е весел — каза Балб, когото Апелес също бе поканил на гроздобер, — гроздоберът е празник и всеки има право да се поразвесели малко.
— Помнете своите бащи, дедите си също… — декламираше Фабий. — Древните римляни са били земеделци, но ние, техните правнуци, обичаме повече гроздето, отколкото пшеницата. Слава на дедите, да е весел нашият живот!
Той преплиташе крака надолу с тежкия товар и подвикваше на Мнестер, който вървеше пред него, също понесъл кош на рамо:
— Натъпка ли си до насита шкембето, Мнестер? О, сега ще видиш как то ще се разиграе в теб! Или вече?… Ла-три-на-та354 не е далеко, уважаеми! Дотам със скок като беглец, обратно — важен като сенатор!
— Фабий! Фабий! Това не ти е театър! — викаше отгоре Квирина. — Затиснете му устата с грозде да млъкне!
Но Фабий бе в стихията си. Сипеше стихове, сипеше думи — приятни, дръзки, всичко накуп, нищо не можеше да го спре.
Когато се стъмни, те се събраха на двора, осветен от няколко фенера, окачени по стените на къщата. Вечерята още не бе приготвена, трябваше да почакат и Апелес, който сутринта бе отишъл в Рим, време — колкото искаш, какво да го правиш, след като не те свърта на едно място, а декорът на нощната природа с лунния диск повишава още повече без друго приповдигнатото настроение.
Мнестер предложи една игра: по команда всеки трябва да запее неизвестна песен, иначе каничка вино до дъно!
Избраха Грав да ръководи играта. Грав изкомандува:
— Фабий!
Фабий разтвори ръце:
— Нищо не знам, драги мои!
— Негодник! — извика Мнестер. — Лъже, та да се налока. Така не може!
Но Фабий бе понесъл вече наказанието си и гледаше дъното на каничката.
— Балб! — извика Грав.
— Аз ще ви кажа поговорката за вълка и козата.
Гласове:
— Това го знаем! Нещо друго!
— Ами тогава ще ви изпея нещо — съгласи се Балб. — Стига да познаете, че пея… — И той подхвана с тъничък глас:
Гласове:
— Ей, каква глупост! Браво! Карай нататък!
Балб продължи:
При повторението на рефрена подхванаха всички:
Песента на Балб зарази всички. Детска песничка. Но артистите са като децата. Скочиха, направиха кръг, прегърнаха се един друг през кръста, бутаха се, люлееха се, бъркаха куплетите и такава олелия вдигаха, че нощта трепереше:
Вестибия, мъдрата стопанка, единственият трезв човек, се грижеше за всичко: поднесе на всекиго паничка кисело зеле, което старият Катон горещо препоръчваше при нарушаване на храносмилането. После изпрати двете момчета да спят. Те дойдоха по еврейски обичай да целунат ръка на майка си за лека нощ. Вестибия ласкаво разроши косите им, целуна розовите им личица, горда със синчетата си.
Артистите продължаваха да се забавляват с всевъзможни глупости и измишльотини. Фабий сграбчи петела, който вече спеше на пръта.
— Покрийте ни с платно — викна той — и ще отгатвате кой от нас кукурига!
Започнаха шумно да се обзалагат. Не беше шега работа: всички знаеха как умее Фабий да имитира гласове на животни.
— Кукуригу-у-у!
— Фабий! — викнаха в един глас.
Платното силно се размърда и изпод него изскочи настръхнал петелът и побягна, издавайки сърдити звуци. Бурен смях го изпроводи. След това се показа Фабий, от носа му капеше кръв, около главата му облак от пера:
— Той победи! Тоест кукуригах аз, но нещо не му се хареса и започна да ме кълве. Интересно, защо ли ми се разсърди?
Кар се зае да импровизира:
Фабий изчезна някъде. Въпреки шегите, въпреки веселбата у него пак се обади постоянно терзаещата го мисъл: копнежът да изиграе една голяма трагична роля. Виното, което трябваше да разсее този копнеж, точно обратното — засили го. Фабий прекоси двора и легна под една лоза. Между черните длани на лозите надничаше синкавото лице на луната. По листата блестяха капки роса. Той късаше мокрите листа и охлаждаше челото си.