Откъм двора долитаха гласовете на приятелите му. Лукрин и Грав се караха кой от двамата е по-добър артист. Никой не отстъпваше. От виното дори и тихият глас на Грав звучеше силно и величествено:
— Какво знаеш ти бе, шишко такъв! Преди осемнайсет години аз съм играл Креон355 в Селинунт356. Тогава все още се играеха големи трагедии. Тогава да беше ме видял! Само като вдигнех ръка и като пуснех оня ми ти страшен глас… и Антигона, въпреки че това не беше по пиесата, мигновено падаше пред мене на колене!
Лукрин го прекъсна с креслив смях:
— Ти? Ти — Креон! Хорица, чувате ли го? Дръжте ме да не падна — Креон играл! О, Юпитер! И взел с мене да се мери! Ами че аз в Путеоли, в големия амфитеатър, играх Едип.
— Аз пък съм играл Аристофан! От мене можеше да стане втори Росций и аз можех да получавам по 6000 денарии дневно, ако не бяха ми изпадали зъбите — тъжно каза Грав.
— И Апелес дори не може да се мери с мене! — продължаваше да се хвали Лукрин. — Аз — Едип се изкачвах важно по стълбите на кралския дворец в Тива.
Грав гневно фъфлеше:
— Ти ли бе, бъчво такава? Ти не можеш и три стъпала да изкачиш. Ръката си слагам в жаравата като Сцевола, ако можеш!
— Аз ли не мога бе, щърба метла? Сега ще ти покажа! Гледай! Ей така вървях, гледайте ме всички! Аз, Едип цар… една… две…
Лукрин се олюляваше по стъпалата на лозето, стъпи накриво, спъна се и падна.
Бурен смях разтърси нощната тишина, взеха да го вдигат, а той здравата тежеше. На челото му бе изскочила цицина колкото ябълка.
— Signum regis357 — смееха му се, — не бива да се фукаш, буренце!
Всичко това Фабий слушаше с едно ухо. Луната, сега зеленикава като плесен, се бе спряла между облаците и се взираше в очите му. В тези очи имаше копнеж и мъка, Креон, Едип. О, богове олимпийски, никога няма да бъде нито Креон, нито Едип! Животът минава край теб като зло куче — не го закачай! Не го закачай! Дори крайчеца на одеждата на Славата няма да докоснеш!… Напразно се измъчваш, бъхтиш, копнееш, въздишаш, напразно, човече. Само обущари-рогоносци или мърляви чираци и войници-самохвалковци ще предъвкваш до втръсване и това е всичко!
Фабий впиваше нокти в сухата пръст от гняв и мъка, гърлото му се свиваше, чувствуваше се самотен и безпомощен в своето страдание и безсилие.
На пътя пред портичката блесна пламък на факла. Всички обърнаха глави:
— Най-после дойде!
Апелес се ръкуваше с усмивка, но на Квирина не се хареса усмивката му. Стори й се, че нещо го измъчва.
Вестибия започна да нарежда вечерята на масата; всъщност това бяха дъски, наредени върху бъчви, а не маса. Жените й помагаха, малкият двор се променяше в триклиниум под открито небе.
По време на яденето воденичката на любопитството започна да мели.
— Как изглежда императорът след боледуването? — обърна се Волумния към Апелес.
— Направо юнак!
— Сигурно и около него се върти астрологът, дето живееше с Тиберий на Капри… името му беше едно особено… — мъчеше се да си спомни Грав.
— Тразил ли? — Апелес вдигна вежди. — Нищо подобно! Странно нещо стана с астролога, мили хора. Старият император го обичаше. Завеща му милион ауреи, това бе съобщено публично. А Тразил?… Изчезна, като че ли вдън земя потъна…
— Сигурно не е искал да бъде звездоброец и на Калигула — предположи Лукрин. — Може да не са се обичали.
— А от какво всъщност беше болен императорът?
Апелес понижи глас:
— Лекарите говорят за някаква силна треска, а той мислел, че е бил отровен.
— Отровен? Защо? И от кого?
Апелес сви рамене:
— Само боговете знаят дали това е било отрова. Лекарите го разубеждавали, но той им казал: „В заговора против императора ще повярват, след като го видят мъртъв.“ И едва станал от леглото — продължаваше Апелес навъсено, — заповядал да убият трима готвачи и четирима роби от тези, които му поднасят и опитват храната и напитките…
Зениците на Квирина се разшириха:
— Седем души само заради някакво подозрение? Какъв ужас!
— Ти пък си много чувствителна! Като че ли не си римлянка — присмя й се Лукрин. — Тиберий избиваше за непроверен донос по десетки хора наведнъж!
— Но това беше Тиберий — защищаваше се Квирина. — Калигула е съвсем друг човек.