Едва изпъплиха до палатката.
— Искам да ида в Рим! — викаше Фабий, залиташе, хващаше се за лозите, чупеше ги… — Аз трябва поне веднъж да изиграя тази роля, разбираш ли?
— Ще я изиграеш, мили мой. Разбира се, че ще я изиграеш!
— Не! — извика той отчаяно. — Няма да получа такава роля! Но поне Рим искам да видя! Къде е Рим?
— Ето, в тази посока. Погледни нататък.
Но нито Квирина, нито Фабий виждаха нещо. Рим, който денем чудесно се виждаше оттук, бе изчезнал — сякаш потънал в морето от мрак.
45
Интимната, малка Дианина зала в императорския дворец на Палатина по времето на Тиберий бе предназначена за рецитации. Покрай стените имаше наредени стройни тисови дръвчета с прерязани върхове, а бялата богиня с лунно сърпче в къдрите и лък през рамо се разхождаше грациозно в тази импровизирана гора. Тук старият император, докато още живееше в Рим, слушаше стихове от Ксенофонт362, Алкей, Калимах363, Лукреций364. Тук говореха музите.
Калигула нареди да отнесат божествената ловджийка някъде в градината и на нейно място да поставят върху широк пиедестал бронзова композиция: кон, нападнат и разкъсван от лъв. Също така нареди да махнат дръвчетата и да сложат в средата на залата маса и четири кресла.
През единствения голям прозорец нахлуваше октомврийското слънце — хладно, нетоплещо. В бронзовите съдини, наподобяващи римската крепост със зъберите и кулите, поставени в двата ъгъла на залата, пламтяха алени въглени.
Калист, императорският трапезит, въведе поканените гости и ги разположи на определените места.
Макрон — с лице към прозореца и гърбом към стената, върху която бе нарисувана гориста местност, пресечена от река. Луций — с лице към композицията, с гръб към вратата. Авиола — срещу него. Четвъртото кресло, отрупано с възглавници от пурпурен плат, бе празно.
И тримата бяха поканени най-неочаквано от императора. Никой от тях не знаеше защо го е извикал. Върху масата имаше подноси със закуски, амфора с вино и четири чаши. Те седнаха и зачакаха мълчаливо.
Авиола бе неспокоен. Измъчваше го неизвестността. Извикването на Палатина, ако не ставаше дума за пиршество, обикновено не предвещаваше нищо добро. Пак добре, че не е сам тук. Седи редом с двамата най-висши сановници на империята. Той плъзна поглед по Макрон, после впери очи в Луций. „Виж го ти годеника на Торквата! Моето нещастно момиче може да си изплаче очите по него. А той? Колко самолюбив изглежда, негодникът. Раната, която й причини той, е много по-страшна от тази на камата. Ах, да можеше да разбере кой е изпратил убиеца! Не се бой, момичето ми. Втори път няма да посмеят. Но ти, кариеристе, скъпо ще ми заплатиш за измяната! С главозамайваща скорост излетя нагоре. Но с такава главозамайваща скорост можеш и да паднеш и да си счупиш врата. Нищо, че си дясната ръка на императора… Летният дворец в Анциум! Сигурно заради това ме е извикал; или по някакъв друг финансов въпрос — мислеше си Авиола. — Иначе нямаше да ни посрещне трапезитът му Калист. Парите владеят света. С пари можеш да си купиш всичко…“ Сенаторът вдигна очи нагоре към великолепно украсения таван. Той мислено оценяваше цялата наредба. И както винаги, все едно за какво ставаше дума — за статуя, роб или дом, — неговият мозък изчисляваше всичко в пари.
Макрон бе надянал своята обикновена маска на железен воин, когото нищо не може да извади от равновесие. Спокойната му и самоуверена осанка подчертаваше това. Но вътрешно не бе спокоен. Той искаше императорът да обезглави Авиола и Луций, а пък сега седи тук и с двамата! Това не е на добро. Що за глупости прави Калигула — да поставя на една маса ищеца и обвиняемите! Такова нещо в Рим никога не е ставало. Винаги всичко се е правело зад гърба на обвиняемия. „Сега тук сме един срещу двама. Добре, че императорът, благодарение на Ения, сигурно ще бъде на моя страна.“ При последната вечеря в двореца на Макрон му се стори, че императорът нещо много заглежда Валерия. Гледаше я настървено, без да се смущава дори от императрицата. Ако остане насаме с нея… в случай на нужда… Абе, всякаква помощ е добре дошла. Пък и преторианците няма да разрешат косъм да падне от главата на префекта. И Херея, началникът на императорската гвардия, стои винаги пред него като новобранец пред центурион. Ама че идиотски го сложи Калист да седне точно тук — слънцето грее право в очите му. Той се загледа в скулптурата на конника с лъва. Такъв лъв, хорица, не е шега работа. Захапал е коня, като че ли е кутре. Конят цвили от болка. Даже се чува — така е зинал… Какво ли му е хрумнало на Калигула?
362
364