— Крайно време е да се приготвиш за отпътуването, скоро морето ще се затвори — продължаваше императорът. — Вдругиден се качваш на кораба, който те чака в Остия.
Лицето на Макрон отново доби цвят. Сега той виждаше по друг начин положението си. С един замах ще се освободи от капризите на Калигула. Ще стане неограничен владетел на най-богатата провинция, житницата на Рим. А поиска ли, може и да умори Рим от глад. Ще има на разположение голяма армия. След време ще може да диктува волята си и на императора. Той стана, започна да благодари. Императорът се изправи:
— Прецених също така, че там ще ти е нужна жена. Вие добре се разбирахте с Ения. Заради теб аз се развеждам с нея, ето потвърждението ми, и ти няма да тръгнеш сам. И Валерия вземи със себе си, вече в Рим нищо не би й доставило радост.
Лицето на Луций грейна. „Ах, този Гай! Сякаш е знаел моите тайни желания!“
Калигула ласкаво изпроводи Макрон до вратата.
Авиола въздъхна:
— О, богове, какви работи стават!
Луций му прошепна:
— Би било разумно от твоя страна да подариш на императора десет милиона за конюшнята на Инцитат.
Калигула се върна. Върху лицето му бе изписана странна, загадъчна усмивка, по-скоро гримаса, отколкото усмивка.
— Седнете, драги мои.
Под композицията с цвилещия и разкъсван от лъва кон седнаха: властелинът на римския народ, отдясно — както някой остроумно прошепна в кулоарите на сената — неговият гръмогласен рупор Луций Курион, отляво — новоизпеченият финансов съветник Авиола. Да, съветник, нещо повече от министър, хитрец, който ще остане в сянка, но със силата на златото си ще разиграва тези двамата.
— Задачите, които поставя пред вас времето и нашето скъпо отечество — говореше императорът, — нападано от варварите по Дунав и Рейн…
— Всичко за Рим! — извика Авиола.
— … и жизнените интереси на римския народ ни принуждават да не търпим повече пограничните провокации на враговете.
— Силите на нашата империя са нужни не само за да решаваме вътрешнодържавните въпроси, но и за да прославим нашите орли извън пределите на империята… — произнесе въодушевено Луций.
Императорът го прекъсна:
— … тъй като мощта на империята расте с нейното разрастване, то и ние, ръководени от прозорливостта на боговете, трябва да разширим простора, в който живеят нашите народи.
При тези думи Калигула леко се усмихна, а устните на Авиола нервно потрепнаха. „Защо са нужни тези фрази — помисли си той. — Тука сме си свои хора, знаем за какво става дума и какво искаме.“
Това, което искаха, тегнеше във въздуха. То се съдържаше в една тежка дума. Тежка за изговаряне и с тежки последствия. Никой не искаше пръв да я произнесе. Тя се въртеше вече няколко години в главата на Авиола, задушаваше го и той пръв я изрече:
— ВОЙНА! Да, войната е неизбежна!
Знаеха значението на тази дума. Тя плашеше и миролюбците, и завоевателите. Всекиго засягаше лично в някакъв смисъл, всеки трябваше да рискува нещо, да жертвува нещо, та дори това да беше само спокойният му сън.
Калигула си даде вид на съвестен и далновиден владетел:
— Да се наруши мирът, установен от Август и Тиберий! Каква отговорност е това, драги мои!
— Но Рим ще стане още по-могъщ — скочи Луций.
— И твоята слава ще порасне още повече, цезаре! — патетично добави лихварят. — В световната история… ще бъдеш навеки прославен…
Императорът се поддаде на натиска и изрази това по следния начин: признава техните доводи. Друг път няма. „Велика Белона366, Марс Отмъстителю, ще приемете ли нашата жертва и ще благословите ли нашето оръжие за победа?“
— Заради мира на Тиберий — намеси се Луций — нашите легиони са заприличали на гниеща, застояла вода, покрита с жабуняк. Главните староримски добродетели — храбростта и смелостта — западат, изчезват. Римляните, прославили Града, не са били само земеделци, а преди всичко войници. Ако не дадеш възможност, цезаре, на нашите войници да воюват, те ще се превърнат в готованци и къртици. Нашата армия е превъзходна, а ако я оглави…
— Курион? — подхвърли изпитателно Калигула.
— Ти, мой драги Гай, ти, любимецът на всички войници! И светът ще бъде смаян от чудеса от храброст…
Императорът се усмихна, стисна ръката на Луций:
— Добре, ще видим. А как е армията с въоръжението?
Луций улови насърчителния поглед на Авиола. И добре го разбра. Авиола, Magister societatis367 на всички оръжейници, също си искаше своето. Той има право на това. Бе въвлечен в играта, която сам предложи и прокара. „Обвързахме се един за друг на живот и смърт, връщане назад няма…“ Луций подхвана: