Това бе възраждане или направо възкресение на ламтежа по злато, на който старият император години наред подрязваше крилата и го тъпчеше в земята със своите закони. Вече не беше нужно постоянното маскиране, стана излишно за сенаторите-промишленици и публикани да се крият зад имената на своите освободени роби или роднини-конници.
В мига, в който императорът постави до себе си Авиола като свой финансов съветник, сякаш се отприщи бент, зад който дълго се беше натрупвал и задържал човешкият порой, алчен за злато. И той внезапно изригна и заля като потоп Рим, Италия, империята.
Сдруженията, било то от конници или сенатори, съсредоточиха в ръцете си цялото производство и цялата търговия. Безогледно отстраниха своите дребни конкуренти, безмилостно смачкаха по-упоритите и бързо постигнаха съгласие и единомислие помежду си, за да овладеят пазара и да диктуват цените.
Авиола, magister societatis на оръжейното производство, стана кумир и любимец за всички, чийто девиз бе „В печалбата е радостта“. За тяхната радост и за тяхната печалба цъфтеше, зрееше, работеше цялата римска империя със своите провинции и всичко това отиваше за разкрасяването на мраморния Рим със златните покриви, за неговите терми372, циркове, амфитеатри, за градините с фонтани и статуи, за разкошния живот на патрицианските семейства, за безкрайните угощения и гуляи.
Авиола нареди да му изработят карта на света по описанията на Страбон373. Тази карта съвсем разпали фантазията му. По нея опознаваше вече далечните краища, пълни с всевъзможни съкровища, и радостно си представяше как тези богатства пристигат на кораби, с коли, на камили, слонове или мулета в Рим.
Днес той искаше да покаже своята карта на Торквата, за да я развлече. Досега това не му се удаваше особено много, въпреки че всеки ден измисляше по нещо, което би могло да заинтригува дъщеря му. Веднъж й донесе невиждана тъкан, друг път — рядък скъпоценен камък; купи й нова робиня, папагалче. В негово присъствие тя проявяваше някакъв интерес и радост, но излезеше ли от стаята й и застанеше до вратата, чуваше тих плач, който късаше сърцето му, и Авиола не знаеше с какво да утеши момичето.
Торквата бавно се съвземаше от тежкото нараняване. Вече ходеше, раната не я болеше. Когато баща й съобщи, че Макрон с жена си и дъщеря си са на път за Египет, тя дори не искаше да повярва на щастието си: Луций ще се върне при нея! Торквата знаеше, че императорът иска да притежава вилата в Анциум и че заради това Луций идва у тях. Няколко пъти тайно се промъкваше зад завесата в таблина на баща си, та поне да чуе гласа на любимия си. И винаги когато номенклаторът съобщаваше името му, тя се надяваше, че баща й ще го въведе при нея или че Луций сам ще пожелае да я види.
Но той не пожелаваше. Едва след коварното нападение я удостои с малко внимание — изпрати й букет рози с пожелания за по-скорошно оздравяване. „Защо не дойде самият той? Наистина ли вече съвсем не се интересува от мене?“ Неотдавна леля Мисия й каза: „Луций сега ухажва сестрата на императора — Ливила.“ Торквата разпита баща си дали това е вярно. Тогава той не искаше да й каже истината, но сега вече трябваше. „Вярно е, моя най-скъпа, но ти не се ядосвай. Не си заслужава да се измъчваш заради тоя женкар. Та това мъж за теб ли е? Неустановен човек. А неустановеността е голямо зло, момичето ми, враг на порядъка и доброто. Откажи се от този честолюбец, забрави го, толкова млади благородници идват у нас, а ти всичките ги отблъскваш; приеми ги, забавлявай се и ще видиш, че между тях ще си намериш по-добър, сто пъти по-добър мъж.“
Два дни и две нощи плака девойката, два пъти разкъса превръзката на раната си, но тя бе вече заздравяла и нямаше опасност за живота й. И отново плач. Но изведнъж в кротката и нежна девойка се пробуди гордостта. Тя седна и написа на Луций студено писмо, че повече не иска да го види. Връща му подаръците. Връща му свободата. Не се смята вече за негова годеница.
Луций прочете писмото с облекчение. Тъкмо това искаше той. Сега пътят му към Ливила е отворен, без пречки. Той не я обичаше, но бе готов да се ожени за нея, само и само да стане член на императорското семейство.
Торквата се отзова на бащиното си повикване. Седна в креслото и се наведе над голямата карта. Авиола гледаше с обич дъщеря си. Той я обичаше така, както обичаше сандъците си със злато. Тя бе някак свързана с тях за него: златна Торквата златно злато. Грижовно я наметна с шала от синя вълна и прегърна малките й раменна.
373