— В името на стария Квирин признай, че тези прекрасни места са нашият дам! — настояваше тя.
Квирина откриваше много такива чудесни места по време на техните странствувания. Но дните се нижеха, неприятностите от скитническия живот се трупаха, дойде умората, прекрасните брегове бяха твърде далече от селата, от хората, в горичките по планинските склонове зиме навярно вият вълци… А Градът в далечината светеше примамливо, излъчваше топлина, зовеше с гласовете на приятелите. Там хората са по-близо един до друг и един дом сред тях също би бил прекрасно убежище за двама влюбени. Все пак по-хубаво ще е, отколкото из тези далечни, изоставени и сурови места.
След като посрещнаха няколко пълнолуния, Рим започна да примамва Квирина и Фабий с тайнственото си вълшебство. Те жадно поглъщаха всяка вест за Града от случайно срещнати пътници, говореха все по-често и по-често за него и веднъж, когато за стотен път си разказваха как ще изглежда техният дом, Квирина въздъхна:
— В Задтибрието, под Яникулум, дори в колиба, но там!
Фабий се смееше щастливо, целуваше я като побъркан и също си призна, че тъгува по Рим.
— А какво ще кажеш, ако прескочим за малко да видим нашия дом?
И те ни най-малко не съжаляваха, че този „дом“ за тях е къщурката на Балб и че там, в Града, дори един камък не им принадлежи. Те просто бяха деца на Рим и тъгуваха по него…
И ето ги двамата край масата на Балб.
— Късмет имате, скитници такива — говори Балб, като им подбутва по-близо пълните панички, — късмет имате, че ме заварихте тук. Знаете ли, че в Тибур383 е паднал педя сняг?
Те не се учудиха на снега, но не разбраха защо говори за Тибур.
— А ти какво правиш там, чичо?
— О, златно мое момиче, правя, правя нещо. Но вече не украшения за красиви вратлета като твоето, а дръжки и ножници за мечове. Чудите се, а? Да, вашият стар чичо — златарят, стигна дотам — да прави оръжия за човешки гръкляни. Но затова пък изкарвам два пъти повече и когато вие се съберете, дойде на бял свят малкото и решите да си свиете гнездо — ще има с какво да започнете, нали? В тая работа ме натика твоят добър приятел, Фабий. Кой ли? Ха-ха! Сенаторът Авиола, днес лявата ръка на императора. Внимавай и се отнасяй с уважение към него!
Той им разказа как Авиола го примамил в своите работилници за оръжие и какво точно върши в Тибур.
— Представете си, голишарчета мои, един хамбар колкото базиликата на Юлий, на масите фенери, брусовете свистят, тълпа роби ми носят мечове, аз раздухвам огъня, нагрявам дръжката, която в началото прилича на краставичка, а щом побелее от жарта, вземам чукчето и — чук, чук, чук… и Краставичката се превръща в дръжка — като излята. После я излъсквам така, че да ти е драго да я хванеш. Само едно ме мъчи: че с тази хала се секат и пробождат хора, а не диви кози и елени. А какво ще кажете за нашето Величество? Как посрещна ти, славни миме, вестта, че императорът нареди отново да се събира данък от печалбите?
Фабий се разсмя, но смехът му не беше сърдечен:
— Както всички, които изкарват колкото за хляба.
— И данъкът не е седем процента, както при стария Тиберий, а дванайсет и половина. О, богове! Всеки носач трябва да даде на императора по цяла осмина от това, дето изкарва за един ден. Дори проститутката трябва да даде по толкова от всеки посетител, горкичката. Милички хора, ами какво да правя аз, като трябва да загубя толкова пари, а? Войниците, които пазят нашите работилници, ми разказваха, че народът ревял от гняв, че освиркали императорския любимец Луций Курион, когато се появил на Форума да им съобщи тора, и че на сутринта стените на базиликите и храмовете били изпонашарени с обидни стихове против императора. А Калигула се бил заинатил и рекъл, че щом народът не ще да разбере, че този данък е нужен за игрите — то и игри вече няма да има. Разбеснял се, казват, като фурия и нашият Авиола и Луций трябвало дълго да го успокояват. Хубаво си показа рогата нашето агънце! Ама аз ви казвах, нали? Не ви ли казвах? Но какво може да се направи?
— Ти не ме подкокоросвай, Балб — отново се разсмя Фабий. — Моите „Хлебари“ едва не ми струваха главата. А бяха само най-обикновени хлебари и един нещастен едил. Ако засегна тези по-нагоре…
— Не! Не! Да не си посмял — извика Квирина. — Не му казвай нищо повече, чичо!
На двора се чуха стъпки. Балб отвори, на прага стоеше Апелес. Фабий скочи:
— Ходи ли при императора?
— Оттам идвам.
— Разказвай бързо как мина!
Квирина покани госта и затърси нещо да го почерпи.
— Няма да те измъчвам, Фабий. Излезе по-добре, отколкото предполагах.
— Браво, братле! — прегърна го Фабий.