„Аз съм на двайсет и пет и половина години. Тиберий доживя почти до осемдесет. А колко ли ще живея аз? Тиберий трепереше от страх при мисълта, че може да бъде убит. (Да, така беше.) Сега треперя и аз. Но Тиберий всички го ненавиждаха. А мене народът ме обича. И сановниците ме обичат. Дадох им всичко, което старият им бе отнел. Днес те живеят като в рая. И въпреки това тези двамата искаха да ме отровят. Тази кучка Ения!“ Той изведнъж, без всякаква причина, удари през лицето робинята, която се бе навела над мишницата му. Тя не извика. Изтри с крайчеца на покривалото си кръвта от наранената си уста и внимателно продължи да премахва рижите косми на императора. След това започна безкрайната работа с неговата прическа. Той отново се замисли.
„И въпреки всичко те искаха да ме отровят. А сега, когато наредих пак да се въведат данъците, за да има средства за игрите, намират се безделници, които недоволствуват и пишат разни обидни стихчета против мене по стените! Да взема ли да затворя отново цирковете и амфитеатрите? Какво би представлявал Рим без състезанията, без гладиаторските борби, без рева на хищниците? Без пировете и наслажденията? Провинциално градче с улици, потънали в мръсотия, в което и благородниците спят по цели нощи! Рим е царят на света! Рим трябва да има своя фараон! Фараонът е бил бог. Неприкосновен, свещен. Такъв трябва да бъде и римският император. По него светът ще съди за цялата римска империя. И затова аз трябва да бъда Слънце. Бог Ра389. Дори нещо повече от египетския бог, тъй като римската империя е най-великото нещо, което светът е познал досега!“
След като робините надиплиха императорската тога — тоалетът бе завършен. Той излезе в перистила, за да подиша свеж въздух. Около него се разнасяха вълни от благовония.
Някога Тиберий бе наредил да поставят между колоните тези статуи на римските герои и владетели. Калигула вървеше между този шпалир и внимателно разглеждаше лице подир лице.
Сципион, Марий, Цина, Сула, Помпей, Крас, Цезар, Антоний, Менений Агрипа, Октавиан Август, Германик, Тиберий. Могъща власт, поражение на враговете с меч и коварство, разширяване на границите на империята, победоносни битки, триумф.
Хитрост, ум, твърдост, жестокост, насилие.
Сила, сила, сила. И накрая слава.
„Всеки от тези мъже се е записал с нещо за вечни времена в паметта на хората. С какво ще се прославя аз? С какво ще вляза в историята?“
Мислите му блуждаеха и той изведнъж си спомни. Прабаба му Ливия разказваше, че Менений Агрипа посъветвал Август — когато той довършил строежа на Пантеона — да се прокопае канал през провлака Истъм390 в Елада. Ето това би било гениално дело! И Тиберий веднъж, когато Рим бе обхванат от треска, каза, че ще нареди да пресушат понтийските блата391 — разсадник на малария. Също гигантска работа. Тиберий говореше още, че е необходимо да регулират Тибър и да превърне Остия в голямо морско пристанище. Ами ако се заема аз…? По този начин с един замах ще надмина и Август, и Тиберий! Тогава името Гай Цезар ще грее по-ярко от всички други имена за вечни времена!
Но в същия миг Калигула си спомни, че ерарият е съвсем празен, а фискът — почти изчерпан. Как ще извърши тези гигантски дела, когато няма никакви средства! Императорът се намръщи. Ето ги резултатите от неговата щедрост! Народът разбогатява, а императорът след някой и друг ден няма да има пари дори за благовонии. Няма да пестя. Трябва да се потърсят нови източници на доходи. Но къде? Авиола е прав: на Рим са нужни нови провинции! Този път ще ги поведе към слава и богатства, каквито светът не е сънувал досега.
„И аз ще постигна това. Боговете са благосклонни към мен! Аз мога всичко. Господар съм на света! Само тези празни хазни ме вбесяват. Но аз мога да си позволя всичко! Да взема златото на богаташите, е мое свещено право, тъй като то ми е нужно за моя народ.“ Той лукаво се усмихна: „Ако го взема направо — тези златни магарета ще кажат: кражба, обир. Но ако ги надхитря, няма да посмеят да гъкнат! Пък нали съм и замислил гигантски дела: Истъм, блатата, водопровода, Остия…“
След малко Касий Херея препусна на коня си, за да покани лично неколцина от най-богатите сенатори при императора на скромна вечеря и да поиграят на зарове.
Калигула се разхождаше из перистила сред шпалира от мраморни статуи на диктатори и велики римски синове. Той бе развълнуван от плановете си. Представата му за слава го опияняваше. Но над нея, над всички дела той поставяше своята стара мечта: триумфът. Да покори тази загадъчна, недостъпна Германска земя отвъд Дунава и да я превърне в провинция на Рим.