Триумф над всички триумфи!
Императорът унесено си представяше необикновената картина: самият той триумфатор, подир него хиляди пленници, стотици коли, натоварени с трофеи, стада хищници, украсяващи триумфалната процесия. Той, облепен като фараон, в златна колесница, впрегната в дванадесет укротени пантери.
Спомни си за Египет, където бе ходил като юноша с баща си. Египет винаги му е бил по-мил от Италия. Александрия, кипяща от страсти и багри, е обичал повече от Рим, почитал е Изида повече от Юнона, Минерва и Венера. С какъв възторг посрещаше тогава Александрия Германик! Рим е студен град, без въображение, без вдъхновение. „Ще преместя своята столица от Рим в Александрия. Ще направя Александрия столица на света. И там ще отпразнувам своя триумф! В храма на Серапис великият жрец ще положи на главата ми синята египетска корона, а на челото ми — златна лента със змийска глава и искрящи диаманти.“
Междувременно перистилът се изпълни със сумрак. Сянката от статуята на Цезар пресече пътя на Калигула в мига, в който Касий Херея му съобщаваше, че поканените сенатори вече очакват императора. Той прекрачи сянката на Цезар, както някога Цезар — Рубикон392, и се усмихна: днес и аз ще поиграя на зарове. Императорът остави гостите да го чакат в триклиниума и се отби при своята съпруга Лолия Павлина, която бе баела мястото на изгонената Ливия Орестила. Покани я на вечеря с отбраните сенатори.
Тя се възпротиви. Ще й бъде скучно. Единствена жена сред толкова старци. Игра на зарове? Та нали Гай знае, че никога не й е била интересна. Но тя видя, че императорът се намръщи. Въздъхна и повика робините да я облекат.
Сенаторите чакаха. Върху подпухналите им лица бе изписано спокойствие, но ръцете, мушнати в диплите на тогите, където криеха торбичка, пълна със злато, се движеха неспокойно. Лека-полека, но настойчиво, в мислите на богаташите се промъкваше отново страхът. Малко по-различен, отколкото този при Тиберий. Малко по-неопределен. Нещо като усещането, когато в тъмното галиш мека кожа и не знаеш котка ли е това или тигър.
В първите дни от царуването на Калигула те, сенаторите, не можеха да се оплачат от нищо. Животът приличаше на опал в златна обковка. Светеше с всички цветове, меко приливащи от един в друг. Но неотдавна над Рим надвисна черен облак. Разчу се, че императорът отново е отворил вратите на Палатина за доносниците. И дори за Хатерий Агрипа, който сега седи тук и ни разглежда с примижали очи. Това не е добро знамение. А едновременно със слуха за доносниците се разчу и нещо много лошо: овдовелият и бездетен сенатор Рувидий, наследил наскоро огромно състояние от брат си и чичо си, бе написал под натиска на съда завещание, че подарява всичко на императора. Седмица след това Рувидий получил подарък кошница с прекрасни праскови. Защо ги е изял Рувидий? Дали се е доверил, или е знаел, че трябва да ги изяде? Онзи ден го погребаха. Хората бяха видели отровителката Локуста да излиза от императорския дворец. Тази жена знаела ужасни отрови…
За Рувидий не се говореше нито в базиликата, нито на Форума, та дори и в домовете. Никой не се осмеляваше да съди постъпките на императора. Сенаторите и конниците бяха стаили уплашено дъх: също като в затишие пред буря те долавяха как с котешка стъпка се приближава грабителят и убиецът. На Тиберий му бяха нужни главите на враговете, на Калигула — парите. Това е за нас стотици, хиляди пъти по-опасно.
Номенклаторът съобщи влизането на императора.
Сенаторите енергично скочиха, вдигнаха десници за поздрав:
— Ave caesar imperator! Ave domina nostra Lollia Paulina!393
Обсипаха Лолия с комплименти: днес Венера ще умре от завист, ако види нашата прелестна императрица.
Гай беше във великолепно настроение. Той се смееше с уста, пълна с пастет от птичи дробчета, разказваше как, минавайки през перистила, е прекрачил сянката на Цезар и как днес ще го надмине в играта на зарове. Всички ръкопляскаха на остроумието му.
След вечерята играта започна. Всички насядаха около голяма кръгла маса, чийто дървен плот имаше оградка, за да не падат заровете. Робите донесоха на всеки по три зара и сребърна чаша, с която се мятаха заровете.
Седящите около масата, освен скучаещата Лолия и императора, бяха представители на несметни богатства. Калигула се стараеше да отгатне техните състояния. За най-богат той смяташе Хатерий Агрипа. След него — Даркон. Той, разбира се, няма много недвижим имот освен няколко вили и латифундии в Кампания, но в замяна на това притежава огромно количество от най-ценната стока: хиляди роби. Купува ги, продава ги и печели от тях невероятно много. Следващият е Пизон. Като изкупвач на данъците в няколко провинции той си осигурява огромен годишен доход, а притежава и отлични имоти. Негови са почти половината Лукания394 и четвъртината от Сицилия. Бибиен, крупният милионер, оглавява строителството на обществените сгради и изпълнява най-големите поръчки на императора. Друз е „homo novus“395 в римския финансов свят. Казват, че имал големи имения из Италия, но главните му доходи идват от доставките на жито. А сега се готвел да оглави след Рувидий кожарската промишленост. „Защо не?“ — казва си императорът. — „Може — но зависи от това, колко ще даде.“
392
393
395