— Играта е удоволствие за душата, приятели — каза любезно Гай. — Хайде да си направим това удоволствие. Вие сигурно сте изненадани, че ви поканих на тази игра, след като самият аз я бях забранил за простия народ, следвайки примера на Август и Тиберий? Не, не, драги мои. Та преценете сами: какво значение има за всеки от нас дали ще загуби двеста хиляди или милион сестерции? Но кажете, може ли да загуби в кръчмата на зарове или астрагали396 своята дневна печалба един нещастен косач, хлебар или продавач на зеленчук? Аз трябва да мисля за благото на своя народ. Затова наредих тежко да се наказват и глобяват трудовите хора, които играят хазарт. Е, хайде, почваме ли? По колко ще заложим, приятели? Не ви съветвам да е много. Петстотин…
Калигула нарочно направи пауза и няколко чифта очи, приятно изненадани от малката сума, ласкаво го погледнаха. Но, о беда! Императорът не залагаше сестерции. Той довърши фразата си:
— … петстотин ауреи?
Сенаторите потрепериха. Петдесет хиляди сестерции. Какво ще стане по-нататък, щом почваме така?
Императорът подаде чашата си на Лолия, за да започне играта. Заровете затрополяха в среброто, търкулнаха се върху дъбовата маса — двойка, тройка, петица.
Калигула се засмя и целуна жена си по ухото, окичено с рубинова обеца:
— Ще ме разориш, моя най-скъпа.
Първата игра спечели Хатерий, втората Даркон, третата — Друз, после отново Хатерий — два пъти последователно. Когато прибираше третата печалба, той съобрази, че за съвсем кратко време е спечелил пет хиляди ауреи. На устата му напираше звук, подобен на смях, но моментално се опомни. „По-добре да не ми върви толкова много“ — помисли си той и погледна императора.
— Съжаляваш ли ме, мой Хатерий? Не се бой. Аз умея да губя. Да увеличим залога на хиляда ауреи.
Хатерий отново спечели. Подир него Пизон и Даркон, после три пъти едно след друго Друз, а залогът продължаваше да се увеличава, достигайки почти един милион сестерции. Уплашените погледи наблюдаваха императора, който непрестанно губеше.
— Ти наистина ще се разориш — каза Лолия със светска лекомисленост, но в гласа й се чувствуваше упрек.
Императорът леко нервничеше. Пиеше, настояваше и другите да пият, стараеше се да изглежда весел.
— Вашият император, драги мои, ще се превърне в просяк, ако Фортуна навреме не се смили над него.
— Ние сме насреща, мой цезаре — каза угоднически Друз.
Калигула като че ли само това чакаше.
— Точно така, мой Друз. Ти скоро ще забогатееш като Рувидий, щом поемеш управлението на кожарското производство…
— Ти знаеш вече за това? — любезно се усмихна сенаторът.
— Говори се, че проявяваш интерес.
— Да. Преговарям с квестора Муций Пала.
— Какво му предлагаш за концесията?
— Двадесет милиона — каза Друз.
Императорът така се разсмя, та чак коремът му заподскача. Друз се обезпокои. Той внимателно продължи:
— Вече почти сме се договорили. Муций искаше двадесет и пет милиона. Мисля, че ще се разберем за двадесет и два. Сенатът сигурно ще одобри това.
Смехът на Калигула не бе приятен за слушане. Креслив и дрезгав… но — смях на император.
— Няма какво да разговаряш с Муций. Той е глупак. Аз ще реша този въпрос.
Настъпи вледеняваща тишина. Той решавал! Въпроси, които досега винаги е решавал квесторът и за които най-висшата инстанция е бил сенатът.
Друз стискаше сребърната чаша. Той запелтечи:
— И… и… колко… колко тогава?
Императорът стана сериозен:
— По времето на Тиберий цареше мир. Тогава кожарите можеха да плащат за своето производство двадесет и пет милиона.
Пауза. Очите на публиканите щяха да изскочат.
— Но аз не виждам, и това го казвам със съжаление, нашето бъдеще в толкова розова светлина. Получените съвсем наскоро тайни вести говорят за вълнения между варварите отвъд Дунава и по Рейн. Така или иначе, днес ние не можем да разрешим концесия за кожарското производство под сто милиона.