50
Клепсидрата отброи полунощ.
Силно чукане на вратата. Лай на вързани кучета. Вратарят, също вързан с верига, не иска да отвори. Между червените езици на факлите се мяркат сенки на преториански шлемове. Сенаторът, внезапно пробуден, трепери. От спалнята на жена му и децата се чува плач. Дрезгав глас в атриума:
— Император Гай Цезар ти изпраща поздрав. Закопнял по приятната компания на своите приятели, той те кани, благородни господарю, да отидеш в императорския дворец.
— Сега? В полунощ?
— Веднага, господарю. Императорът не обича да чака. Vale!
Тропотът на стъпките и светлината на факлите се отдалечават. Пред очите на сенатора и съпругата му моментално се появяват лицето на Рувидий и отровните праскови.
— Ще се върнеш ли, съпруже мой! О, Юнона, пазителко на семейството, смили се над нас!
Така стана в дворците на сенаторите, които тази нощ императорът благоволи да призове. Той умишлено бе подбрал именно тези, които се бяха отървали най-леко с новогодишните си подаръци: Аплувий, Кота, Габин, Комин, Лавиний и Хатерий Агрипа.
Отбрани, силни роби, добри бегачи, носеха в галоп своите господари към Палатина, като им причиняваха неприятно усещане в стомасите с люшкането на лектиките.
В преддверието на двореца ги приемаше Касий Херея с непроницаемо лице, мълчалив както винаги. На въпросите им отговаряше със свиване на рамене. Когато всички поканени се събраха, той за тяхна изненада ги изведе на двора.
Осем великани-нубийци държаха на раменете си императорската лектика. От нея се чу гласът на Калигула:
— Добре дошли, драги мои. И на вас, и на мен ни липсва малко забавление след положените грижи за държавата и народа. Защо да не се повеселим заедно? Наши добри познати бдят сега край чаши вино. Ще им направим приятна изненада с нашето неочаквано посещение. Хайде, тръгвайте след мен, приятели!
В светлината на факлите сенаторите видяха Касий Херея и няколко центуриона от личната императорска охрана на коне. Озърнаха се за своите носилки. Напразно. Те бяха изчезнали и Херея им даде знак да застанат от двете страни на императорската лектика. Осемте огромни нубийци тръгнаха.
Благородните отци трябваше също да тръгнат. Какво означава това? Да вървят край императорската лектика пеша като роби? Страхът им се увеличаваше с всяка крачка и се превръщаше в непримирима обида. Защо ни, унижава така? На никого дори и през ум не му минаваше, че това е заради новогодишните подаръци. И те не намираха отговор на своите въпроси.
След като се спуснаха от Палатина към храма на Веста, бързоногите носачи и робите с факли минаха край малкото езеро на Ютурна399, край храма на божествения Август, а после по Викус Тускус и през Тържището се насочиха към остийските порти. На равното носачите тръгнаха по-бързо. За да ги настигнат, сенаторите трябваше да ускорят ход. О, богове! О, херои и девет музи! Какъв позор!
От тридесет години Хатерий Агрипа не бе направил нито една излишна крачка, тъй като със своя habitus400, изразяващ се в огромния му корем, той не обичаше да се движи, поради което и непрестанно затлъстяваше. Аплувий и Комин също бяха дебели. Кота и Габил — по-малко. Само сенатор Лавиний бе висок и слаб.
Благородните отци се изпотиха и задъхаха още преди да стигнат Тържището. А носачите на лектиката — о, беда! — непрестанно ускоряваха ход, сякаш ги гонеше невидим бяс. Те преминаха с бързо темпо през Говеждия пазар и край храмовете на Херкулес и Церера поеха към Порта Тригемина401.
Хатерий с ококорени от напрежение очи се заваляше и шумно дишаше. Дългата, ресниста тога се мотаеше в краката му, той я вдигаше над коленете с две ръце. Когато трябваше да подтичват, олюляваше се, коленете му се подкосяваха. Гневно и завистливо поглеждаше към слабия Лавиний. Без да спира, бършеше с края на тогата потта си и поемаше с цяла уста въздух като куче-гончия. В същото състояние бяха и другите, когато затъваха под светлината на факлите в калта около Порта Тригемина. Единствената им утеха беше, че улиците са безлюдни. Само това им липсваше — някой да ги види в такова унизително положение и целият Рим да гръмне! Пък се и надяваха, че крайната цел е дотук, до портата, където над складовете със сол край Тибър се намират много кръчми, които очевидно Калигула имаше пред вид. За съжаление не беше така. Пред тях се виеше дългият път край колонадата на Емилий, паважът затрудни още повече сенаторите и о, три пъти по-голяма беда! — в тъмнината вече се мяркаха хора, които отиваха на работа към Емпория; те втрещено гледаха как мъжете в тоги, обшити с алени ивици, преплитат крака и едва дишат подир лектиката от абанос, злато и слонова кост, която всички в Рим знаят, че принадлежи на императора. Утре, по-точно още днес, целият Рим ще гръмне, още днес целият Град ще им се смее! Да бъде проклет, хиляди пъти проклет!