Улпий слушаше внимателно. Той гледаше лицето на Брут и тънките му устни безмълвно се помръдваха, сякаш казваше нещо на Цезаровия убиец, или пък потрепваха от отвращение.
Сенека свали покривалото от краката си и стана. Бе развълнуван, гласът му пресекваше:
— Представи си: храма на Белона. Пред статуята на Тиберий, която миналата година Калигула нареди да махнат, а сега отново да я поставят — от креслото се надига Калигула. Храмът се тресе от аплодисменти. Той заема позата на водач, жестът на ръката му изисква тишина. Събранието стихва. През главите ни светкавично минава мисълта: половин година от това страшно време той не е говорил в сената. Може би ще се върне — о, богове, смилете се над нас! — доброто време? — Сенека си пое дъх: — И… мощният глас на императора обявява, че от този момент отново влиза в сила законът за обида на величеството.
Улпий извика:
— А вие?!
Сенека се сви в креслото — малък, с маслиненотъмно лице, потънал в себе си.
— А вие?! — викаше старикът.
— Ние бяхме зашеметени… Разбери, драги… Кой би се осмелил? Животът…
— Честта е по-скъпа от живота — сурово каза Улпий. — Но така бе някога! Днес вече не е така! Сенатът вече няма чест…
Сенека се опита да използува малката пауза!
— Луций Курион се зае да защити предложението на императора… защити пламенно закона…
— Този предател! Ах, да беше там баща му! Аз да бях там! — И старикът отново се развика: — А вие?!
— Когато Луций свърши речта си, императорът вдигна ръка и без да иска думата на консула, заповяда: да се гласува!
— А сенатът? — простена старикът.
— Сенатът прие закона.
— Прие своята собствена гибел! — избухна гневно Улпий. — О, блюдолизци, о, страхливци, вие му отдавате почести, а той ви отвръща със секирата на палача! О, жалки страхливци!
Гласът на старика пресекваше от гняв и мъка. Едва след малко той осъзна какво е казал направо в лицето на сенатора Сенека, но остана твърд и непоклатим. Не му се извини.
Настъпи кратка тишина.
— Аз дойдох да те предупредя — промълви Сенека. — Навярно Калигула ще насочи закона най-напред срещу републиканците.
Улпий гордо се усмихна:
— Много си любезен, че дойде да ме подготвиш за неприятностите, които ме очакват. Благодаря. — И старикът замислено продължи: — Не ми излиза от ума това, което ми разказа. Но не мога да го разбера. Не мога да си го обясня по друг начин освен с боледуването. Калигула е загубил разсъдъка си след боледуването. Калигула е луд.
Сенека се оживи. Той се наведе, топлеше ръце над пламъчето на лампадата и отговори:
— Не, не. От болестта? Дали е било треска, както твърдят лекарите, или отравяне, както смята Калигула… Не, не…
— Трябва да е наистина луд, щом строи яхър от мрамор и злато, щом заставя сенаторите да тичат подир лектиката му, щом изтезава с бич любимия си артист Апелес и се наслаждава на човешката кръв и страдания…
— Не! Ти грешиш, Улпий. Всеки, който твърди, че Калигула е луд, греши. И не болестта му донесе тази лудост.
— Но все пак половин година управляваше като нормален властелин, дори по-добре… И едва след болестта… Когато умре, а ти навярно ще доживееш този миг, Аней, ще видиш, че аналистите403 ще напишат: луд.
Сенека буйно възрази. Той припомни на Улпий детството на Калигула: момче, разглезено от майка си, баща си и войниците. Още тогава е бил упорит, високомерен, непокорен. Бил е един малък лицемер и лъжец, още тогава е бил покварен от атмосферата на интриги и убийства. Всички в сената отдавна знаят това. Когато прабаба му Ливия го заварила още четиринадесетгодишен да изнасилва сестра си Друзила и го упрекнала, той извикал: „На мене всичко ми е позволено!“ И това е девизът на живота му. Нима Улпий не знае, че още като дете Ливия го е наричала „изрод“? Тя често е предупреждавала сина си Тиберий: „Пази се от Калигула. Той е изрод, който ще те измами и убие.“ И наистина го уби. Още докато бе жив Тиберий, реторът Пасиен е казал за Калигула, че „никога не е имало по-послушен роб и по-страшен господар“. В първото се увери Тиберий, във второто — Рим.
— Да, това е така — съгласи се Улпий.
Сенека заговори отново. Личеше, че дълго го е занимавал този въпрос: