— Спомняш ли си, мой Улпий, как се изрази веднъж Тиберий за Калигула? „В лицето на Гай аз отглеждам змия за римския народ.“ Да, съвсем ясно е, че Калигула не се е побъркал след болестта си, а открай време си е бил такъв, какъвто е днес: изверг!
Улпий кимна. Но нека Сенека му обясни защо половин година той управляваше просто идеално, както Рим не помни досега.
— Представи си, мой драги Улпий, как Калигула е бил опиянен от овациите, с които Рим посрещна на трона сина на Германик. О, това би опиянило всеки човек. Бил е уверен, че народът с право го нарича спасител на Рим. Искал е да унищожи в себе си чувството за малоценност с мечтата наистина да спаси Рим, да надмине дори Август. Премахна непопулярните закони на Тиберий, обсипа Рим с подаръци, върна му игрите, които старикът дълги години не разрешаваше. Какъв жест, нали, драги Улпий? Ще стана най-великодушният владетел на света. Ще направя повече, отколкото могат да направят един император и републиката, взети заедно. Ще ги очаровам, ще ги изумя…
— И му се удаде. Признавам си, и аз бях изумен в началото. Дори се упреквах, че съм се погребал посред своя Рим, който започваше нов живот…
— Да — съгласи се Сенека, — преди всички поразии на младия наследник си обяснявахме с грубото му възпитание, получено сред войниците. На Тиберий му бяха нужни десетки години, докато си извоюва авторитет на смел пълководец и добър стратег, на държавник и господар. И той даде на Рим наистина много: сравнително добър живот и мир. А Калигула получи всичко наготово: империя, организирана великолепно във военно, стопанско и политическо отношение, и отгоре на това най-висшата власт, каквато може да се даде на човека. Кой при такива условия не би станал мегаломан404? Сега позлатеният наследник е уплашен. Какво ще стане с неговата слава, която се крепи на възторга, купен с игрите и подаръците? Пък и тази болест? Той е уверен, че е бил отровен. Подозрението у него бавно се превръща в мания за преследване. Страхува се много повече, отколкото Тиберий в своето отшелничество на Капри, тъй като неговата младост не иска да се затвори в самота, ламти да изпита всички блага на живота, а също така и да покаже неограничената си власт. Господарят на света може да си играе със света, както му хрумне! Императорското своеволие управлява всичко и всички, и няма изход, нито спасение от това!
Улпий наблюдаваше философа и внимателно го слушаше. Сенека развълнуван стана:
— Той изпробва своята сила на всяка крачка. На един пир среща Рувидий, който получил в наследство фантастично състояние. Прегръща го, честити му и казва сякаш на шега, а всъщност изпробва покорството му: „Завещай ми всичко това на мен, Рувидий!“ Четиридесетгодишният Рувидий се смее под мустак. Защо не? Тъкмо ще ти се понравя. Аз съм още млад, а какъв ще бъде твоят край след тридесет години, хищни императоре? „С удоволствие ще ти завещая всичко, мой цезаре. Утре ще подпиша пред свидетели.“ Виж ти! Покори се! А после, когато императорът има всичко черно на бяло, му изпраща отровни праскови. Дали ще ги изяде? Ще ми се покори ли пак? Покори се! Изяде ги! О… богове! Императорът наистина може всичко! Да обира на зарове най-богатите сенатори; да накара благородните сенатори да тичат подир неговата лектика; да пребият с бич Апелес; да измъчват хората не защото са виновни, а защото изпитва удоволствие; да върне старите данъци и въведе нови! Та нима всичко, което принадлежи на неговите поданици, не е и негово?
Сенека седна и довърши:
— И тъкмо всичко това доказва, че Калигула не е луд. Той е нищожество, което иска да се покаже велико. Това е чудовищна мегаломания, подклаждана от тщеславие до богоравност. Но джуджето си остава джудже, дори да се изкачи на най-високата планина.
Сенека получи пристъп на кашлица, беше се уморил. Отпи малко вода от чашата, задържайки глътката в уста. Улпий съсредоточено го гледаше. После каза:
— Прав си, философе. Калигула не е луд. Той много добре знае какво иска. Толкова по-зле за Рим. Ти знаеш как ненавиждах Тиберий, в колко заговори — за съжаление несполучливи — съм участвувал… Но въпреки всичко Тиберий бе прям човек. Римлянин. Не се правеше на по-добър, отколкото беше. Не се преструваше. Воюваше с враговете си. Но тази отрепка — развика се гневно старикът, — тази отрепка не е римлянин. Как можете да понасяте неговите безобразия? Как търпите да ви управлява?
Улпий се изправи, Сенека разбра, че също трябва да стане. Очите на старика го пронизваха чак до мозъка.
— Ти, Сенека, хубаво говори тук. Дори имах чувството, че си републиканец като мен… че като мен обичаш нашето отечество…
Сенека отговори учтиво, но твърдо: