Луций имаше усещането, че някой е стиснал главата му с нажежен обръч. Отмести поглед от старика, когото Херея бе арестувал. Сякаш отдалече до него достигаше гласът на преторианския префект:
— В Мамертинския затвор! Императорът ще реши как да се постъпи по-нататък.
Луций си отиде, като крачеше неуверено. Срещата с Улпий възкресяваше остатъците от съвест у него. Но ненавистта бе по-силна: тя заглуши този слаб гласец. Докато Улпий е жив, Луций ще се чувствува нищожен, жалък и безчестен.
И когато по-късно застана край леглото на императора, той сипеше гневни нападки и обвинения по адрес на Улпий. Калигула разбра по страстния и рязък тон на обвиненията, че Луций си разчиства лични сметки. Остави го да говори, но си мислеше съвсем друго:
„Виж го ти Улпий! Мой враг на живот и смърт. Единственият сенатор в Рим, който не се страхува. Който върви на гибел, сякаш отива на разходка. Една дума и — край с него. — Но императорът имаше странна потребност — почти извратена страст към самоизмъчване: да не убие, да остави жив човека, който го обиди непростимо, но който го и заслепи с величието на своята личност и спрямо когото императорската заповед би изглеждала жалка. — Нека си живее в своя дворец като къртица в дупка! Нека гледа този чудак от Карини покрива на двореца ми и се измъчва от безплоден гняв. Нека имам налице едно доказателство за своето великодушие! Никой не бива да говори за мен, че убивам, че обезглавявам хората от страх, както Тиберий!“
— Какво ще заповядаш, мой Гай? — вече няколко пъти питаше Луций. — Въже или меч?
Императорът отметна глава назад:
— Нареди да пуснат Улпий!
Привечер сенаторът се върна с лектиката си в своя дворец.
52
В спалнята на Ливила преобладаваше оранжевият цвят, косите на принцесата бяха кестеняви, килимът кафеникавожълт. Цветовете на пустинната шир, изгорена от слънцето; тюркоазният пеплум на девойката бе за окото като малко езеро сред тази гореща пустиня. Тя стоеше на колене върху килима и ровеше в сандъка от кедрово дърво, обкован със златни обръчи.
Луций, в бяла туника, лежеше по гръб на лежанката, очите му бяха затворени, но не спеше, не можеше да спи. Ливила не е успокоение, а горещ самум405, който ослепява очите, изсушава дъха, къса нервите.
Девойката разглеждаше скъпоценните накити, всеки от които струваше няколкостотин роби.
— Гледай към вратата, Луций. Да не би случайно да влезе.
Няма да влезе. Спи.
Ливила погледна Луций.
— Нима той спи понякога? Дори и боговете не изпращат сън на този изверг. Да беше умрял от това безсъние! Всички накити на Друзила е откраднал. А нашата глупава Агрипинила сама му донесе своите. Само аз успях да скрия нещо от него. Огърлиците. Това се казват перли, нали? Ще ми ги скриеш ли у вас? И нищо няма да ми вземеш, нали?
Луций обидено се повдигна, Ливила се засмя:
— Златото тежи повече от кръвните и всякакви други връзки. Погледни само! Златен венец с диамант. Дали ще ти прилича?
Ливила стана, накара Луций да седне и сложи венеца върху русите му коси.
— Пфуй-й! Златото се губи върху сламата. Един и същи цвят са. Пък ти е и малък. — И добави иронично: — Ами дъбовият, императорският? Той би ти стоял добре. Затова тичаш подир мен…
— Ливила!
— Но най-напред трябва да надхитриш нашия незаменим Авиола.
— За тази цел би трябвало да имам златни мини.
— Или смелост. И Авиола има само една глава. Вече е предал и изпратил на онзи свят не малко богаташи, а сега…
— Предал и изпратил! О, богове, какви изрази! Като че ли не знаеш сентенцията на Сенека, че животът е борба. Колкото по-високо стои човек, толкова повече врагове има. А да бъдеш милостив към враговете си? Авиола, казваш? Ако аз, мила моя, имах това, което има Авиола, нямаше да ми е трудно да се оправя. Но да изстисквам от всичко злато като него — това не умея.
— А да пръскаш злато — умееш. Всъщност и аз. Вземи този пръстен за спомен. На камъка е изобразена Диана, целомъдрената богиня. Да живее целомъдрието… на богините! А тези неща ми ги скрий у вас, в градината. Когато нашият Dominus заспи веднъж за винаги, ще ми ги върнеш. — Ливила мушна сандъчето в скривалището под лежанката и продължи: — Твоят Сенека предсказва, че светът ще загине поради упадъка на нравите. Това на първо място се отнася за брат ми. И за мене се отнася, но колкото по-късно, толкова по-добре. Всеки ден е подарен. Carpe diem406, е казал мъдрецът.
Тя се движеше плавно из спалнята в прозрачния си пеплум и се опитваше да предизвика Луций със сластни движения. Той не реагираше. Ливила сбърчи вежди.