Ливила стана, наметна бял шал през раменете си и закрачи из спалнята. Стъпваше гордо, поласкана от обичта на красивия патриций.
Тщеславната мечта на Луций да се сроди с императорската фамилия се тресеше из основи. Но не! Той трябва да издържи. Това семейство се поддава на всякакви настроения и капризи. След време положението може да се промени. „Не се предавай, войниче! Когато победя Германия, когато Рим ме посрещне с овации — тогава ще видим!“ Той страстно изрече в лицето й:
— Не си толкова черна, колкото се представяш, моя божествена! Това са капризи, нищо повече. А аз така ще те спечеля, че никой друг няма да те интересува. Никога няма да се откажа от теб, Ливила! Ще те спечеля. И когато се върна като победител от Германия.
Ливила отметна глава назад и се разсмя:
— Но това никога няма да стане! Вчера Авиола заговори за война и само да беше видял Гай! Сякаш скорпион го ухапа. „Не искам война! Не искам!“ Бррр! Знаеш как умее да врещи, нали?
Луций енергично седна на лежанката:
— Защо Гай не иска война? Та нали от половин година всичко се подготвя за война по негова заповед?
Ливила приседна до Луций.
— Същото му каза най-красноречиво и безкрайно любезно и Авиола. Но сигурно е подушил, че тези дебелаци искат да се отърват за по-дълго от него, и упрекна Авиола, че вместо обещаните големи печалби от половин година само се пръскали пари, взети назаем срещу лихва. „Изчерпа ми се търпението, драги Авиола. Ако хвана здраво в ръце закона за обида на величеството — чудесно казано, нали? — ще спечеля много повече и по-бързо. Плюс доходите от моя лупанар — това ще бъде много по-изгодно, отколкото твоята война!“ Чуваш ли какво очаква от палатинския публичен дом? Авиола му обещаваше чудеса, но Гай се запъна като магаре на мост. „И въобще — каза той — сега си имам друга грижи.“ Погледна нежно — ти може да не повярваш, но честна дума, така беше — жена си Цезония и гордо ни съобщи: „Ще си имам син!“ Ние изтръпнахме, но той беше на седмото небе и тая императрица от Задтибрието се зачерви като момиче. Значи, нещо ще става. Очакваме принц! Престолонаследник! Само че много бих искала да знам от кого е. А за Цезония няма какво да ти разправям. Жена на хлебар от просешкия квартал, минава четиридесетте, има вече три деца, кокалеста, грозна, устата… а негово величество е хлътнал до уши по това чудовище. Странни работи стават по света, човече. Ливила се изправи и си затананика: — Тра-ла-ла, тра-ла-ла, очакваме принц! На двамата родители да им се ненагледаш! Ще влязат в историята: божественият император и дъщерята на народа! Колко символично! Плодът на тази гореща любов ще бъде олицетворение на мъдростта и красотата. А можеш ли да си представиш комедията, ако излезе момиче?!
— И затова ли Гай не иска да воюва?
— Мислех — каза високомерно Ливила, — че си по-схватлив и ще се досетиш, че това е само великолепно измъкване. Какво пулиш очи? Та ти не го ли знаеш Гай? Херея преди това разказваше как Гай в златна броня на коня си ще поведе легионите в настъпление. Ха-ха-ха! Гай начело на легионите! Да се пръснеш от смях! Този страхливец! Страхливец е, миличък, затова не иска война! Херея е стар вече за тази работа. Гай би могъл да те качи тебе на коня. Ти ще потеглиш — доколкото те знам. Но — тпру-у-у! Тогава той би се пръснал от завист, че ще победиш ти, а не той. Ето, така стоят нещата. А ти, ти с удоволствие би блеснал, нали? Рим би те посрещнал с овации408 — триумф Гай няма да ти разреши, бас държа! — и твоята миличка Ливила би се хвърлила възторжено в обятията ти на Форума. Ах, какъв герой си има, а?
„Добре ме разбира тази девойка“ — помисли си Луций, но прие играта и коленичи пред нея:
— … а победителят би коленичил пред красавицата, би целунал крайчеца на нейния пеплум…
— Почакай — смееше се Ливила. — Това става на Форума пред тълпите. Тогава: ще целуне крайчеца на нейната стола. Рим плаче от умиление, реве от възторг, ще има сватба и страхотно плюскане… но тпру-у-у, миличък! Аз както не ставам за женене, така не съм и за такива театри. — Ливила погледна водния часовник. — Виж! Клепсидра бърза ли, бърза. Време е да тръгвам за домашните игри. Негово величество не бива да чака, току-виж, пак получил припадък. Отивам да ме облекат. Почакай ме тук.
Луций остана сам. Нежният дъх на лавандулата никак не подхождаше за тази дупка на тигрица. Той се бе отпуснал на лежанката и наблюдаваше как следобедното слънце разпалва въздуха в спалнята и стълб от прах трепти в светлината. Яд го беше, че Калигула се отказва от войната, в която Луций би могъл да се отличи. Яд го беше и на Ливила, че непрекъснато го отблъсква, че му се надсмива.