Ливила, по-бяла от столата, в която бе облечена, изплака и избяга от стаята.
53
Квирина спеше с нацупени по детски устни. Върху възглавницата бе разпиляна черната опашка на косите й, спеше дълбоко, но изведнъж се пробуди и седна в леглото. Фабий го нямаше до нея. Съмваше се. Слънцето надничаше в стаичката, белите му лъчи близнаха босите й крака, когато тя стъпи на пода. Квирина се приближи на пръсти до завесата, която, ушита от шарени парцалчета, приличаше на комедиантски центункул, и лекичко я дръпна.
Фабий седеше до масата. Достатъчни бяха само три крачки, за да притисне устни до страните му. Но тя не се помръдна. Не бива да му пречи. Той седи по цели дни и нощи над пиесата като омагьосан. Квирина дори го ревнуваше от тази страст, която й го отнемаше.
Фабий се обърна, сякаш почувствувал погледа й. Тя бързо спусна завесата. Но той скочи, измъкна я от скривалището, целуна я за добро утро и я поведе към масата. Върху къса пергамент Квирина видя странни завъртулки.
— Погледни. Тук ще бъде хорът на народа. А отсреща — хорът от съветниците на Фаларис. Тук стои тиранът, Фаларис, до него центурионът от личната му стража, а Телемах — това съм аз. Разбираш ли?
Квирина разбра. Хвана го за ръката.
— Още преди седмица завърши пиесата, а пък аз не знам края й. Прочети ми го, много ти се моля!
Фабий се засмя, после направи сериозна физиономия и започна:
— Пето действие на трагедията за безмилостния тиран Фаларис от Агригент409!
Квирина слушаше напрегнато. Много от стиховете вече знаеше. Двамата често ги изпълняваха по улиците и от рострите на Форума. Някъде стиховете понакуцват, мислеше си Квирина, но завладяват, защото са силни, темпераментни, страстни.
Майката на Фаларис разказва на сина си своя сън:
А Фаларис се смее на глупавия майчин сън, тъй като той наказва само провинилите се…
Фабий вдигна очи към Квирина. Тя мълчеше. Той продължи да чете. Квирина го гледаше в устата. Цял живот бе копнял да изиграе една трагическа роля. И ето сега ще играе Телемах. Бунтар, който ще вдигне въстание срещу тирана Фаларис. Отново бунтар. Тя си спомни за Капри. Въздъхна. „Дано е щастлив с тази роля. Та нали точно такъв го обичам; не, не бих искала да бъде друг, за нищо на света! Дано е щастлив моят любим бунтар… а ако… ако се случи нещо и трябва отново да се отправи в изгнание, ще тръгна с него. Каквото и да се случи, всичко ще изтърпя заедно с него!“
Фабий свърши и я погледна въпросително. Тя плахо отговори:
— Прекрасно е… но е опасно.
— Ни най-малко, мила моя.
— Защо? Последния път удари по сенаторите… А тук нападаш…
Той весело я прекъсна:
— Тирана Фаларис от Агригент!
— Там ставаше дума за хлебари, мой мили, и пак се досетиха. А тук е по-лесно да познаят тирана…
— Ами Сенека не пише ли трагедия след трагедия против тираните?
— Но това е Сенека. Той не напада като тебе. Пък и неговите трагедии не се играят.
— От какво да се страхувам? Та нали зад мен ще стоят четиридесет хиляди зрители!
— А какво ще каже той — попита Квирина с тревога, — Калигула?
Вдигна я на ръце като дете и се разсмя:
— Той няма да дойде на представлението, любима моя. Ти още не знаеш: по съвет на Мнестер премиерата ще се състои, когато императорът ще се намира в морето…
Квирина въздъхна с облекчение. Фабий продължи:
— … и в театъра ще бъдат само наши хора, тези, за които играем. Щом цензурата одобри текста, започваме репетициите.
— Но на Калигула ще му донесат всичко… — продължаваше тя да се тревожи.
Фабий се засмя:
— Толкова по-добре! Аз обичам да разговарям с императори. Няма да ми е за пръв път. А ако се наложи — знам как да се измъкна.
Квирина го прегърна с тъничките си ръце около врата:
— Ох ти, мое глупаче. На тебе всичко ти се вижда шега. Но аз… аз мисля за двамата. — Тя се изтръгна от обятията му и го попита сериозно: — Кажи, обичаш ли ме?
Целуна я страстно. Квирина го поотблъсна и попита тихо:
— И ти трябва… трябва да играеш това?
Фабий стана сериозен, взе в шепи главичката й и като я гледаше в очите, каза:
— Трябва, Квирина.
Тя седна на пейката в ъгъла и млъкна смутена. Вперила поглед в земята, започна иначе:
— Радваш ли се на Телемах?
Фабий вдигна възторжено ръце:
— О, момичето ми, това, се казва роля! Написах я такава, за каквато винаги съм мечтал. Ако я изиграя добре, изведнъж ще се прославя като Апелес и ще спечеля много пари.