Актьорската гримьорна жужеше като кошер. Фризьорите правеха прическите на артистите, а устата им не се затваряше нито за миг. Сплетни, шеги, закачки, смях.
— … ще ти подстрижа малко перуката отстрани.
— … гледай да не ми подстрижеш ухото, майсторе от бръснарския цех — смееше се Мнестер. — Ще бъда чудесен Фаларис — с едно ухо. Тогава те хвърлям в нажежен бик.
— … маската ми се хлъзга — оплакваше се Кар, ръководителят на хора. — Устата ще ми е накриво…
— … сутринта котка ми мина път — въздъхна Волумния.
— … рижа ли?
— … не, черна.
— … свиркай си тогава; само рижата хапе и драска — успокояваше я Лукрин.
Гримьорната е просторна и висока зала, мраморният под е на квадрати — черни и жълтеникави, като шахматна дъска. Пред масичките с гримовете — малки столчета, овалните ръчни огледала са от мед.
Фабий се разглежда в огледалото: лице на млад мъж; от очните дупки светят черни очи; неподвижната восъчна маска изразява воля и енергия. Не се усмихва. Не може нито да се засмее, нито да се намръщи. Отворът за устата е дълбок като яма. Дали така е изглеждал Телемах — врагът на Фаларис? Може би. Но това няма значение. Въпросът е какво ще каже Телемах и главното — какво ще направи.
Никой не виждаше напрежението, което Фабий скриваше под тази маска. До момента, в който чу императорските фанфари, той се надяваше, че Калигула ще бъде далече, че ще играят само за римския народ.
Но комедиантската кръв у Фабий взе връх. Какво от това? Защо да се тревожи? От Есхил до Сенека навярно няма пиеса, в която да се говори ласкаво за властелините на небето и земята, която да не е насочена против тирана. А пък тук става дума за Фаларис и за никого другиго.
Всичко е така, както трябва да бъде, и няма никакво значение дали Калигула ще бъде в театъра, или не. Нали цензурата разреши пиесата без никакви възражения! При това Фабий не е единственият човек в Рим, който ненавижда тирана. Хиляди мислят като него. Навярно и между сенаторите има такива, които ще приветствуват пиесата и ще се застъпят за артистите, ако императорът се познае във Фаларис и реши да накаже артистите. Но Калигула — богоравният — едва ли ще види себе си във Фаларис. Затова пък Рим ще се познае и ще прогледне. Кой да проговори от името на народа, когато е зле, ако не артистите в театъра? Така е било в Атина, така е било винаги и така трябва да бъде.
Фабий оглежда залата. В полуоблата ниша стоят трите грации от пароски мрамор412. В средата — Ефросина — богинята на добрите мисли, отляво — Аглая — царицата на светлината, а отдясно — Талия — символът на актьорското изкуство. Аглая прилича на Квирина — усмихва се под маската на Телемах Фабий, загледан в богинята: нежна като портокалово цветче, чиста като свежо утро на брега на морето, което мърка тихо като малко детенце. Сладка, гореща, вярна. Ефросина е самото спокойствие и нейната вдигната ръка ще помилва всеки, който й се поклони. Талия — ах, тази и строга, и весела жена, която тегли вече толкова години с него колата на артистите. Salve cara dea!413 И дай ми сила на словото и жеста! Той наведе поглед към земята. По златистожълтата повърхност на мраморните квадрати се приплитат и лъкатушат сини жилки.
Целият му живот е бил такова лъкатушене.
Гуляи, запои, момичета, жени… живот в суматоха, живот като вечно вилнеещ вятър. Комедиант, акробат, жонгльор, имитатор, декламатор. Всичко. А целта: да разсмее вечер тези, на които през деня не им е било до смях. Но сановниците наричат това бунтарство, щом смехът е насочен срещу тях. Изгнаник. От страна в страна. От град в град. Знае ли някой какво е тъгата по родината? Extra patriam non est vita414. Знае ли някой какво е копнежът по Рим? И най-после завръщане. Рим, Квирина.
Ridendo castigare mores: с присмех да разобличаваш нравите. Пишеше мимове със закачливи и прикрити нападки срещу алчните богаташи, които управляват света със своето злато, и срещу техните слуги. От това последва арестуването в Остия, после пък неочакваната милост на Тиберий. Странствуването с трупата от село на село, отново груби шеги, изтъркани сценки и копнеж, непрестанен копнеж по една голяма трагична роля. И ето я най-сетне днес тази роля! Най-после!
Фанфарите отново екнаха, този път вече откъм колонадата на Помпей, и прекъснаха мислите на Фабий.