Преторът бе доволен от себе си: добре направи, че нареди да бъдат в готовност три хиляди преторианци. Тъкмо сега, разсъждаваше той, като слушаше с едно ухо артиста, когато пиесата е в разгара си, е най-подходящият момент… Той погледна към задната врата на театъра, откъдето излизаха артистите. Там, съгласно заповедта стоеше най-старият центурион от девета кохорта Венто — човек, особено задължен и предан на претора. Изправен до мраморната колона, в шлем с бронзов гребен, той не отделяше поглед от претора. Преторът вдигна незабележимо ръка, сякаш да изтрие челото си. Венто кимна, обърна се и изчезна. Преторът знаеше: сега той лети на коня си към своите части. След миг кохортата ще тръгне. Бавничко, тихичко — както е заповядано — и до половин час театърът ще бъде заобиколен от всички страни така, че и птичка не ще може да изхвръкне. Преторът се присмя на себе си: три хиляди преторианци и вигили в пълно въоръжение срещу една тълпа от дрипави граждани! Потърка ръце. Сигурността си е сигурност. Ако нищо не се случи, няма значение. Но пък ако се случи — то Курион и императорът има да се чудят как съм могъл да го наглася така! А в това време, докато първото действие на трагедията вървеше към своя край — кохортите на хоплитите415 се приближаваха в плътни редици към театъра. Стена от тела, оковани в желязо, отрязаха безшумно театъра от света, без публиката да разбере това.
Подир малка пауза, запълнена с музика, пиесата продължи. Действието на сцената се разиграваше след две години.
Философът Питагор и Телемах, стотник от личната стража на Фаларис, слушат майка му — Волумния. Тя плаче: „Какво направи моят син! Моят любимец, зеницата на окото ми! Как се надявах, че ще залюби честна девойка и благословен от Хименей, ще си я вземе за жена! А той си избра дъщерята на сицилианския цар Тевт; без мен, без приятели, а само с войниците си се отправи за Уеса и превърна своя сватбен празник в кървава баня, за да заграби сицилийското царство. Горко му! Горко и на мене! Измама, коварство, злодейство, кръв… това е пътят на моя син! А ти, Телемах, беше ли с него? Помагаше ли му в това долно дело?“ Телемах засрамено мълчи. Майката отчаяно кърши ръце:
Хорът на народа нарежда заедно с нея:
Зрителите са потресени. Инстинктивно чувствуват подтекста, който до този момент не смееха да си признаят, че разбират.
Лицето на Луций е каменно. Оглежда сенаторите. Величествената белоснежност на тогите е спокойна, дремеща повърхност. Не се разбира за какво мислят. Но сигурно мислят със злорадство за императора: тъкмо сега му е времето да притиснем това гарванче; да направи най-после нещо за нас…
Лицето на Сенека е угрижено, унило. По покана на Фабий той пристигна от Баи в Рим. Вчера Фабий го извика на последната репетиция на „Фаларис“. Уморен от пътуването, Сенека не беше в добро настроение. Мигновено му стана ясно, че трагедията е алегория за Калигула. Уплаши се. Предупреди Фабий. Фабий се смееше: трагедии против тираните има много, и твоите са такива, Сенека. Да, съгласи се той. Но все пак… Всъщност да се пишат трагедии против тираните, сега е на мода. Но в случая философът чувствува, че стиховете като стрели се забиват в точно определената цел. Сенека е пълен с опасения за Фабий и артистите, а също и за себе си, защото седи тук и слуша пиесата.
Баснописецът Федър трескаво върти свитъка в ръцете си. Възхитен е от смелостта на Фабий, но страхът за приятеля стиска гърлото му.
Отново настъпи къса пауза. Мелодията на кларнетите и флейтите звучеше нежно. Нежен ставаше и въздухът, защото слънцето клонеше към залез. Робите разпръскваха благовония. Красавиците с бели лица се усмихваха и зъбките им блестяха сред очертанията на алените устни.
Ливила се обърна към Луций и лениво произнесе:
— Не ти ли се струва, че тази пиеса се прицелва в нашето Ботушче?
Луций отрицателно поклати глава. Стисна дръжката на креслото, за да се овладее и да не се издаде. Той бе полетял някога подир колесницата на Хелиос не само заради егоистичната си цел, но и защото вярваше в Калигула. Първата половин година от управлението му оправда неговите надежди. Но след боледуването се разкри истинското лице на Гай, каквото го знаеше от юношеските години. Ден след ден Луций все по-силно чувствуваше това и се измъчваше. Ала не искаше да отстъпи, защото вече преследваше определена цел. А днес образът на Фаларис разкри истината. Луций е дълбоко потресен. Днес, благодарение на този бунтар, Фабий, целият Рим вижда ясно: довчерашният любимец на народа сега е негов жесток враг! И с него Луций се е свързал завинаги, пресякъл си е пътя за връщане, изгорил е мостовете зад себе си!